— Отношението на баща ми към това, което върша аз, не те засяга. Този мъж може и да е осъден, може и да е бивш затворник или свободен заселник, но той е и джентълмен. При това джентълмен, който успя да оправи двуколката.
— Е, аз и не твърдя, че съм механик — отговори обидено Джон. — Аз съм адвокат и не мога да разбера, защо толкова се обиди от едно бегло споменаване за това, което си направила, Александра.
— Казвала съм ти и друг път, Джон, че няма да търпя да ме мъмриш. Брат ми също не е механик, но смея да твърдя, че Крейтън може да се справи с едно колело на двуколка, ако му се наложи.
Джон замълча обидено. Александра знаеше, че нейният отговор на забележката му беше наистина малко рязък. Освен това, тя призна честно пред себе си, че това е така, защото се намираше в отбранителна позиция.
Тя винаги се чувстваше задължена да помогне, когато е нужно, но специално в този случай поведението й наистина беше неподходящо. Беше минала границата на любезното отношение, сама предлагайки помощта си на непознатия.
Донякъде тя го направи, за да компенсира обичайното неуважително отношение на Джон към онези, които той смяташе, че стоят по-ниско от него, но същевременно и защото този мъж я бе заинтригувал. Огромен и необикновено красив, гладко обръснат, спретнат и чист до педантичност, този мъж беше едновременно резервиран и много вежлив. Начинът му на говорене и маниерите му бяха на образован човек от добро семейство, но облеклото му го издаваше, че или е осъден, или се намира в такова тежко финансово състояние, че му се налага да си купува дрехите от държавните складове.
Като си мислеше какво може да е предизвикало любопитство й към непознатия, тя си отговори, че не е нито едно от изброените неща. Реши, че това са очите му, които загатваха за някаква особена тайна, свързана с него. Изглеждаше като човек, преживял мъчително изпитание, чиито пагубни следи все още се носеха във въздуха около него, но тя видя в сините му очи явен интерес към нея, който изместваше всичко останало. Поиска й се да узнае нещо повече за него, поне името му.
Като се откъсна от замечтаното си състояние, Александра посочи алеята пред тях:
— Завий тук, ако обичаш — каза тя.
Джон дръпна юздите, конете намалиха ход и двуколката зави по алеята.
— Би било приятно да бъдем на днешното събиране у Монтаг — отбеляза той със съжаление.
— Нали ти казах, че настоявам да дойда тук сама — каза твърдо Александра. — Можеше да отидеш у Монтагови, а аз да дойда тук, да видя приятелката си и да дам бебешките дрешки.
— Приятелка? — повтори презрително Джон. — Александра, жената е работила, като прислужница в домакинството на баща ти.
— От времето, когато аз бях съвсем малко момиче — добави Александра раздразнена. — Лавиния пристигна тук със семейството ни като слугиня, но срещна добър мъж и има щастлив брак. Аз я смятам за приятелка и те моля да се държиш подобаващо.
Въздъхвайки примирено, Джон кимна с глава. Докато двуколката се движеше по алеята на малката ферма, колелото от страната на Александра се запъна в една бразда. Това беше същото колело, което падна преди малко, и тя си спомни думите на високия мъж, който предупреди, че гайката трябва да се закрепи. Навеждайки се навън, тя погледна към колелото, за да се увери, че то все още е на мястото си.
Облегна се назад и продължи да си мисли за непознатия, като си спомни някои от нещата, които той беше казал или направил. Докато слагаше гайката в оста, ръцете му бяха привлекли вниманието й. Прекалено големи и силни, това не бяха ръце на черноработник, защото в същото време криеха нежност.
Щом стигнаха малката спретната каменна къщичка, Джон насочи двуколката към предната й част. Но Александра посочи с пръст назад, тъй като предполагаше, че Лавиния е в кухнята. С физиономия, която издаваше мислите му колко обидно е за него да спре отзад, Джон подкара двуколката нататък и спря в двора между къщата и помощните постройки.
Щом Александра слезе от колата, от къщата излезе здрава жена с розови бузи, на възраст между трийсет и четиридесет години.
— Мистрес7 Александра! — извика тя радостно, като се втурна към нея. — Колко хубаво е да ви видя отново!
— И аз се радвам, Лавиния — отговори Александра и двете жени се прегърнаха. — Толкова се зарадвах, когато научих за бебето. Донесла съм дрешки за него. Надявам се, че познаваш мистър Фицрой.