Уошингтън Ървинг
Пътуването
През пролетта на 1829 година авторът на този разказ, кого го любопитството беше довело в Испания, предприе заедно с един свой приятел, член на руското посолство в Мадрид, едно пътуване без точно определен маршрут от Севиля до Гранада. Случайността ни беше събрала от далечни краища на света, а сходните ни интереси ни накараха да скитаме заедно из романтичните планини на Андалусия. Ако тези страници по някаква случайност попаднат в ръцете на моя приятел, където и да се намира в изпълнение на служебните си задължения — независимо дали се движи във великолепното дворцово общество, или размишлява за истинската красота на природата, — нека те му припомнят за нашите приключения, а заедно с тях да си спомни и за един човек, който никога няма да забрави неговата доброта и достойнства, колкото и далече да бъдем един от друг.
А сега, преди да започна разказа си, позволете ми предварително да спомена нещо за пейзажа и пътуването из Испания. Много хора са склонни да си я представят като южна страна с мек климат, с цялата пищна красота на чувствената Италия. Това съвсем не е така, макар че някои от морските провинции правят изключение, все пак в по-голямата си част тя е сурова страна, от която лъха меланхолия, със скалисти планини и обширни обезлесени равнини без нито едно дърво, неописуемо тихи и самотни, наподобяващи дивите пустинни области в Африка. Към цялата тази пустинна самотност се прибавя и отсъствието на птички, естествен резултат от липсата на горички и храсти. Виждат се лешояди и орли да кръжат над каменистите планини и да се извисяват над равнините, цели ята от срамежливи дропли крачат горделиво из степта, но множеството по-дребни птички, които оживяват пейзажа на други страни, се срещат в много малко провинции на Испания, и то най-вече в овощните и цветни градини около жилищата на хората.
В провинциите във вътрешността на страната пътникът от време на време се натъква на обширни пространства с пшеница, докъдето окото му стига, които се поклащат, веднъж зелени, друг път — голи и изгорели от слънцето, но погледът му напразно търси ръката, която е обработвала земята. Най-сетне той забелязва кацнало на стръмна могила или назъбен чукар някакво селце с рушащи се стени и порутена наблюдателна кула, която в стари времена е служела за крепост при гражданска война или мавритански нападения. Вследствие от някогашните грабежи на скитащите мародери в много части на Испания и до днес все още е запазен обичаят селяните да се събират заедно за обща защита.
По-голямата част от Испания е лишена от украсата на горички и лесове, както и от по-меката привлекателност на създаденото от човешка ръка, но в замяна на това от пейзажа й лъха някаква величественост и възвишеност. Той притежава нещо от характера на хората, които живеят там, и сега, след като познавам страната, мисля, че мога много по-добре да разбера гордия, жилав, умерен и въздържан испанец, неговото храбро предизвикателство към трудностите и презрението му към всякаква женственост у мъжете.
Освен това в суровите, прости черти на испанския пейзаж има нещо, което внушава чувството за възвишеност. Обширните равнини на Кастилия и Ла Манча, които се простират до хоризонта, събуждат интерес именно поради своята голота и необятност и крият нещо от тържествената величественост на океана. Като блуждае из тази безкрайна пустош, погледът се спира тук-таме на разпръснато стадо говеда, до което е застанал някой пастир, неподвижен като истукан, с дълга тънка гега, насочена като копие нагоре, или съзира безкрайна редица мулета, които се движат бавно като камилски керван през пустинята, или самотен пастир, нарамил широкоцевна пушка и малка кама, да броди из равнините. И така както страната, така и самият вид на хората и обичаите им приличат по нещо на арабските. Общата несигурност в страната се проявява в това, че всеки носи оръжие. Както пастирът в полето, така и овчарят в равнината носят мускета и камата си. Богатият селянин рядко се осмелява да тръгне за пазарния град без своето trabuco1 и евентуално със слуга до себе си — така именно, с приготовления като за война, се предприема и най-краткото пътуване.
Поради опасностите на пътя пътуването прилича на това на източните кервани, само че в малък мащаб. Arrieros2 или преносвачите се подреждат в конвой и в определения ден потеглят големи, добре въоръжени групи, а към тях се присъединяват и други пътници и така ги подсилват. По такъв примитивен начин се извършва търговията в страната. Мулетарят е обикновеният посредник при пътуване и по закон прекосява страната, като пресича полуострова от Пиренеите и Астурия до Алпухарас, до Серания де Ронда и чак до портата на Гибралтар. Той живее трудно, в постоянни лишения: в неговите alforjas3 от грубо платно са всичките му запаси от храна, а в малката му кожена манерка, която виси на предния лък на седлото, има вино и вода да утолява жаждата си през голите планини и безводните равнини. Нощем покривалото на мулето му служи за легло, а самарът — за възглавница. От ниското му, добре сложено мускулесто тяло лъха сила, лицето му е тъмно и загоряло, очите му са решителни, но спокойни освен когато в тях припламва внезапно чувство, държанието му е открито, мъжествено и любезно и той никога няма да ви подмине, без да ви поздрави тържествено „Dios guarde a usted! Vaya usted con Dios, caballero!“ — „Да ви пази бог! Бог да е с вас, господине!“