— Не — отвърнах аз. — Няма да дойда на езерото — и добавих съвсем на място: — Нямам кънки.
— Аз мога да ви заема кънки — предложи лукаво Мъс, — но ледът е хлъзгав.
— Млъкнете, Мъс — казах строго аз. — Не виждате ли как се съсипвам от работа за вас… и за цялото човечество?
— И наистина се съсипвате, мистър Шенън. — Развълнуваната мис Джин бе взела съвсем буквално думите ми. — Нали помните, че ми обещахте да дойдете в Блерхил. Аз си отивам довечера. Дайте си един ден почивка и елате утре.
Докато гледах нежните кестеняви очи, почувствах, че изобретателността внезапно ме напуска. Не можах да намеря никакво извинение, затова промълвих неуверено след миг:
— Добре, ще дойда.
V
Влакът за Блерхил в един и тридесет се движеше непоносимо бавно, старите му купета бяха толкова мръсни, че при всяко подрусване от плесенясалата тапицировка на седалките излиташе облак прах. Той се влачеше из задимената индустриална Лоуландс2, покрай изригващи пушек фабрични комини, из местности, където нямаше ни стръкче трева, като спираше на всяка гаричка, а аз се укорявах, че изпълнявам обещание, което изобщо не бях мислил да давам и се мъчех да се утеша с мисълта, че след един ден почивка ще се върна ободрен към изследванията си.
Най-после след едночасово пътуване ние се измъкнахме от най-грозната част на „Черната област“ и нахълтахме в Блерхил. За да не се случи на нещастния пътник да го отмине, името беше написано с бели камъчета между две внушителни борики на перона на гарата. А там, понадигайки се на пръсти и оглеждайки нетърпеливо със светнали очи извитата снага на спрелия влак, стоеше мис Джин Лоу.
Когато отворих вратата на вагона и тръгнах към нея, забелязах, че в чест на моето посещение или може би само в чест на седмичната си почивка, тя бе сложила под широкото палто плетения бял пуловер, а върху кестенявите къдри, по-очебийни от всеки друг път, малкото вълнено шапче с пискюл, наричано в Шотландия „кул“. Щом ме забеляза между излизащите пътници, тя се усмихна приветливо. Ръкувахме се.
— О, мистър Шенън! — извика радостно тя. — Колко мило, че дойдохте. Почти се страхувах…
Тя млъкна, но аз довърших вместо нея мисълта й.
— Че ще ви излъжа.
— Как да кажа… — Тя се изчерви както винаги. — Зная, че сте зает. Но нали дойдохте, и то при такова чудесно време, много нещо ще мога да ви покажа, и при все че не аз би трябвало да кажа това, мисля, че ще прекарате добре.
Докато тя говореше, вървяхме по тясната главна улица. Градът не беше толкова занемарен, колкото очаквах; той се намираше в обширното имение на херцозите Блерхил и приличаше на старинно укрепено градче, с настилка от ръчно ломени камъни, криволичещи улички и стар пазарен площад. Изпълнена с гордост към родното си място, моята спътница ми обясни, че „сегашният херцог“ и Блерхилското историческо дружество са направили много за опазване на местните исторически ценности и ме увери сериозно и възторжено, че след запознаването ми с домашните й ще ме разведе навсякъде.
Когато стигнахме до върха на нанагорнището, тя се спря внезапно срещу една прихлупена малка сграда и каза с неспокойно стеснение, издадено от мигащите клепки:
— Това е нашата хлебарница, мистър Шенън. Ще трябва да влезете и да се запознаете с баща ми.
Последвах я през ниската врата в постлано с чакъл дворче, покрай лакирана каруца с вдигнат към небето процеп, после, през тясна врата, между струпани торби брашно слязох в полутъмно приземие с под от глина, осветено от тъмночервеното отражение на две пещи и изпълнено с приятна миризма. Когато очите ми свикнаха постепенно с полумрака, забелязах двама мъже по риза, всеки с по една дълга дървена лопата в ръка, да работят усърдно пред отворените пещи, откъдето вадеха на дълги дървени табли изпечения хляб, докато пламъкът хвърляше червеникав отблясък върху белите им престилки.
Няколко минути наблюдавахме мълчаливо работата, изискваща, както изглеждаше, сила, сръчност и бързина. После, когато бутнаха в пещите нова партида хлябове и железните врати се затвориха, по-близкостоящият от двамата се обърна веднага и тръгна към нас, изтривайки с престилката ръката си, с още полепено по ноктите засъхнало тесто.
Дейниел Лоу беше към петдесет и пет годишен, среден на ръст, блед поради занаята си, но със здрав вид, широкоплещест и як. Въпреки очилата с бели рамки и късата черна брада, която закриваше донякъде чертите му, човек виждаше едно откровено, сериозно лице с открито чело, оросено сега с капчици пот. Явно беше, че той не се усмихва лесно, но все пак, когато топлите му пръсти стиснаха моите, устните му се разтвориха леко за поздрав, показвайки едри зъби, поразвалени малко от брашното, което беше навред.