Робърт Хайнлайн
Пътят на славата
Глава първа
Зная едно място, където няма смог, нито има проблеми с паркирането, не съществува демографски взрив… нито студена война, няма водородни бомби, няма платени телевизионни реклами… няма конференции на високо равнище, няма чужда помощ, няма неплатени данъци… нито данък общ доход. Климатът е такъв, за какъвто претендират във Флорида и Калифорния (но какъвто нямат), земята е прелестна, хората са дружелюбни и гостоприемни, жените са красиви и проявяват невероятна готовност.
Бих могъл да се върна там. Бих могъл…
Беше предизборна година, през която ни засипваха с обичайните популистки лозунги: „Онова, което ще направи той, аз ще го направя по-добре“. Бях двайсет и една годишен и не знаех за коя партия да гласувам.
Вместо да гласувам, телефонирах в наборната комисия и поисках да ми изпратят повиквателна.
Съпротивлявах се на военната повинност по начина, по който омарът се съпротивлява на кипящата вода: това може да е звездният му час, но изборът не е негов. И все пак аз обичам страната си. Да, наистина я обичам, въпреки че в училище ни надуваха главите, че патриотизмът вече е архаизъм. Един от моите прапрадядовци беше загинал при Гетсбург1, а баща ми е участвувал в онзи дълъг поход от Инчон2, поради което ми беше трудно да възприема тази нова антипатриотична идея. Ревностно я отричах… докато не ми лепнаха „слаб“ по обществени науки, след което престанах да споря и така успях да избутам курса.
Ала не си промених мнението само и само да се докарам пред онези учители, които бъкел не разбираха от военна музика.
Вие от моето поколение ли сте? Ако не сте, запитвали ли сте се, как се случи така, че сме толкова объркани? И не ни ли считате за „малолетни правонарушители“?
Бих могъл да напиша книга, братлета! Ще отбележа само един основен факт: след като години наред си правил всичко, за да изтриеш от съзнанието на едно момче патриотизма, не очаквай то да се зарадва, когато получи известие: „ЧЕСТИТО! С настоящето ви съобщаваме, че сте одобрен за встъпване в редовете на Въоръжените сили на Съединените щати…“
Говорят за „загубено поколение“! Чел съм за носителите № 1 на следвоенния джазов дух — Фитцджералд и Хемингуей и така нататък — и ме поразява факта, че единственото, от което всички са се тревожели тогава, е било съдържанието на метилов алкохол в контрабандните напитки. Те са били галеници на съдбата… и за какво толкова са пискали?
Вярно че по-късно щяха да дойдат Хитлер и депресията. Но те не са го знаели. Затова пък ние си имахме Хрушчов и водородната бомба и, разбира се, го знаехме.
Ние обаче не бяхме „загубено поколение“. Бяхме нещо по-лошо; бяхме „спасено поколение“. Никакви битници. Мошениците сред нас никога не са достигали повече от няколко стотин на няколко милиона. О, ние говорехме за джайв3 и слушахме стерилна стерео музика, оспорвахме класацията на Плейбой за джазовите изпълнители, но не се отнасяхме към всичко това толкова сериозно, колкото си заслужаваше. Ние четяхме Селинджър и Керуак, служехме си с език, който шокираше родителите ни и се обличахме (само понякога) като битници. Но не смятахме, че барабаните бонго4 и една брада могат да се сравняват с добра банкова сметка. Не, не бяхме бунтари. Бяхме конформисти като армейски глисти. „Сигурност“ беше нашият скрит девиз.
Повечето ни девизи бяха неизказани, но въпреки това ние ги следвахме така неотклонно, както новороденото пате се стреми към водата. „Не се бий в градската зала.“ „Вземи го, докато още си струва да се вземе.“ „Не се оставяй да те хванат.“ Все възвишени цели, велики морални ценности, обединени от основния девиз: „Сигурност“. Непрекъснатото преуспяване (принос на моето поколение към американската мечта) беше основано на сигурността; тя правеше съботната вечер по-малко скучна. Ако си достатъчно амбициозен и непрекъснато преуспяваш, ще успееш да елиминираш конкуренцията. Ала и ние си имахме своите амбиции. Йес, сър! Да се изплъзнеш от наборната комисия и да завършиш колеж. Да се ожениш, да направиш дете на жена си и с помощта на двете фамилии да запазиш статуквото си на студент, който не подлежи на задължителна военна служба. Да се наредиш на някоя служба, която се цени високо от наборната комисия, например във фирма за производство на ракети. Още по-добре ще е, ако защитиш дисертация, стига родителите ти да могат да ти осигурят необходимата издръжка. После да направиш още едно дете и вече да си абсолютно сигурен, че никога няма да попаднеш в наборните списъци. Освен това докторската степен е нещо като синдикална карта за повишение, за по-добро заплащане, за по-голяма пенсия. След бременната съпруга и състоятелните родители най-голяма сигурност дава категорията „непригоден 4-та степен“. В това отношение много добра работа вършат спуканите тъпанчета, но най-добра си остава алергията. Един мой съсед имаше ужасна астма, която продължи до двадесет и шестия му рожден ден. Честна дума — човекът си беше алергичен към наборни комисии. Едно друго решение беше да убедиш армейския психиатър че си по-подходящ за Държавния департамент, отколкото за армията. Повече от половината от моето поколение бяха „негодни за военна служба“.
1
Градче в Южна Пенсилвания, където между 1 и 3 юли 1863 г. са разбити силите на Конфедерацията — бел.пр.