— Тук сме достатъчно далеч. — Тя притискаше с ръка хълбока си, но не беше поискала да спрем, макар че кръвта беше обагрила туниката и лявата част на трикото й.
Стар разреши на Руфо да се погрижи най-напред за нея, докато аз стоях на стража в теснината на просеката. Бях благодарен, че не поиска аз да я обслужа, защото след като свалихме внимателно туниката й, почувствах че ми прилошава, като видях колко лошо е прободена… а дори не беше изохкала. Това златно тяло… наранено?
Като странстващ рицар бях истински страхливец.
Щом Руфо изпълни дадените от нея инструкции, Стар отново се ободри. После тя се погрижи за Руфо, а Руфо за мен… всеки с половин дузина рани, които приличаха на драскотини в сравнение са онази голяма рана, която имаше тя.
След като ме закърпи, Стар каза:
— Милорд Оскар, след колко време ще свърши този поход?
Помъчих се да си спомня.
— Пътят нататък по-лош ли е?
— Малко по-добър.
— Не повече от час.
— Добре. Не обличай онези мръсни дрехи, Оскар. Руфо, разопаковай багажа и ни дай чисти дрехи и още стрели. Оскар, след като излезем от гората, ще срещнем кървавите кити.
Малката черна кутия изпълни по-голямата част от сечището, преди да бъде разтворена напълно, за да може Руфо да извади дрехи и да достигне до арсенала. Чистите дрехи и пълния колчан ме накараха да се чувствам като нов човек, особено след като Руфо измъкна половин литър коняк и го разделихме на три. Стар напълни санитарната си чанта, после аз помогнах на Руфо да прибере багажа.
Може би Руфо върза кънките от коняка на гладно. А може да беше и от загубата на кръв. А може би просто по невнимание е стъпил на хлъзгава кал. Държеше кутията в ръце и се канеше да извърши последното затваряне, с което да придобие размерите на раница, когато тя му се изплъзна и цопна в шоколадово-кафявото блато.
Беше паднала доста далеч и той не можеше да я достигне. Извиках:
— Руфо, сваляй колана! — и понечих да сваля своя.
— Не, не! — изкрещя Руфо. — Отдръпни се! Не се приближавай!
Все още се виждаше едно крайче от кутията. Знаех, че с едно обезопасително въже можех да я измъкна, дори и тресавището да нямаше дъно. Гневно обясних това на двамата.
— Не, Оскар! — каза Стар припряно. — Той е прав. Трябва да се махаме. Бързо!
И така ние продължихме… аз начело, Стар плътно чад мен, Руфо подир нея.
Бяхме изминали сто ярда, когато зад нас изригна вулкан от кал. Без много шум, само един басов тътнеж и леко разтърсване, а после кален дъжд. Стар престана да бърза и отбеляза:
— Това беше.
Руфо каза:
— Вътре остана всичкия ни алкохол!
— Не е беда — отговори Стар. — Алкохол има навсякъде. Там бяха новите ми дрехи, много хубави, Оскар. Исках да ги видиш. Заради теб ги купих.
Не отговорих. Мислех си за огнехвъргачката и за ракетата М-1, за сандъците с амуниции. И за алкохола, разбира се.
— Чуваш ли ме, милорд? — упорстваше тя. — Исках да съм хубава за теб.
— Принцесо — отвърнах, — най-хубавите ти дрехи са на теб винаги.
Чух щастливия й смях, при който се появяват трапчинки на бузите й.
— Вече си ми го казвал много пъти. И несъмнено с голям успех.
Измъкнахме се от тресавището много преди да мръкне и скоро след това стъпихме на кирпичения път. Кървавите кити не са проблем. Те са такива хищници, че ако изстреляш една стрела към тях, някоя от тях ще се спусне и ще я глътне още във въздуха. Обикновено успявахме да измъкнем стрелите от гърлата им.
Скоро след като достигнахме кирпичения път, навлязохме в орни ниви, а малко след това кървавите кити оредяха. Точно преди залез слънце зърнахме очертанията на чифлика, където Стар беше казала, че ще прекараме нощта.
Глава осма
Милорд Дорал (Гиук Дорали) можеше да мине за тексасец. Не искам да кажа, че Дорал беше тексанец, но той проявяваше щедрост от рода на „ти ще платиш обеда, а пък аз ще платя разходите по кадилака“.
Чифликът му имаше размерите на циркова палатка, пищен като трапеза през Деня на благодарността75 — богат, разкошен, с чудесни дърворезби, украсени със скъпоценни камъни. Въпреки това има занемарен вид и ако човек не гледаше къде стъпва, можеше да се спъне в някоя детска играчка на широката, стръмна стълба, да падне и да си счупи врата. Навсякъде в краката ти се мотаят деца и кучета, а най-малките дори не бяха научени да се облекчават навън. Всичко това не тревожеше Дорал. Нищо не тревожеше Дорал, той просто се радваше на живота.
Прекосихме няколко мили от неговите ниви (богати като най-добрите земеделски земи в Айова)… но беше в края на деня и нямаше никакви селскостопански работници. Видяхме само един човек и една кола, които срещнахме на пътя. Мислех, че е запрегната с четворка коне. Бях сбъркал; бяха само един чифт и животните не бяха коне, тъй като бяха с по осем крака.