Всичко в долината Невя е така, обичайното е смесено с необичайното. Хората си бяха хора, кучетата — кучета, но конете не бяха коне. Също като Алиса и фламингото; всеки път когато мислех, че съм разбрал, какво е то се оказваше нещо друго.
Човекът, който караше тези осмокраки коне ни зяпаше, но не защото бяхме облечени необичайно. Беше се зазяпал в Стар, но кой ли не би сторил същото?
Когато навлязохме в двора на чифлика, зад нас се проточи опашка от деца и кучета. Щом стигнахме до площадката пред чифлика от голямата входна врата излезе самият милорд Дорал. Не бих познал, че е лорд или милорд. Беше облечен в къс саронг, бос, гологлав. Имаше гъста, прошарена коса, внушителна брада и приличаше на американския генерал Грант76.
Стар му махна с ръка и извика:
— Джок! Ей, Джоко! (Всъщност името му беше „Гиук“, но го чух като „Джок“ и за мен остана Джок.)
Дорал погледна към нас, после пристъпи тежко като танк.
— Етибу! Да бъдат благословени красивите ти сини очи! Да бъде благословен безсрамния ти малък задник! Защо не ме предупреди? (Предавам приветствието приблизително, защото невиянските идиоми не отговарят на нашите. Опитайте се да преведете буквално френски идиоми на английски език и ще ме разберете. Дорал не беше вулгарен; беше официален и галантно учтив като към стар и високо уважаван приятел).
Той сграбчи Стар и я прегърна, вдигна я, целуна я по бузите и по устата, хапна я но ухото, после я пусна на земята прихванал я с ръка около кръста.
— Игри и празненства! Три месеца празници! Надбягвания и борби всеки ден, оргии всяка нощ! Награди за най-силните, най-красивите, най-остроумните…
Тя го спря.
— Милорд Дорал…
— А? А голямата награда ще е за първото родено бебе…
— Джоко, скъпи! Много те обичам, но утре трябва да пътуваме. Искаме само по един кокал за ядене и едно ъгълче за спане.
— Глупости! Не можете така да ме обидите.
— Знаеш, че трябва.
— Проклета да е политиката! Ще умра в краката ти, сладка моя. Бедното старо сърце на Джоко ще спре. Вече чувствам как ме нрисвива. — Той се хвана за гърдите. — Някъде тук…
Тя го мушна по корема.
— Стар мошеник. Ще умреш така, както живееш, а не от разрив на сърцето. Милорд Дорал…
— Да, миледи.
— Доведох ти герой.
Той примига.
— Нали не говориш за Руфо? Здравей, Руфо, смрадлив пор! Чул ли си нещо пикантно напоследък? Иди в кухнята и ще чуеш.
— Благодаря ти, милорд Дорал. — Руфо се поклони ниско и ни напусна.
Стар продължи:
— Ако Дорал желае.
— Слушам.
Тя свали ръката му от кръста си, изправи се и започна да репетира напевно:
Тя продължи да напява и това, което казваше, не бяха лъжи, но не беше и съвсем вярно… украсено като вестникарски новини. Например Стар му каза, че съм убил двайсет и седем рогати духове, един от които с голи ръце. Не си спомням да са били толкова много, а колкото до „голите ръце“, това беше чиста случайност. Тъкмо бях промушил със сабята си един от онези разбойници, когато друг тупна в краката ми. Нямах време да измъкна сабята си от първия, така че стъпих на единия му рог и задърпах силно другия с лявата си ръка, а главата му се разцепи като ядец. Но това направих от отчаяние, защото просто нямах избор.
Стар дори импровизира, споменавайки за героизма на баща ми. Дори каза, че моят дядо е предвождал атаката на хълма Сан Хуан, а после започна да съчинява и за моя прадядо. След това разказа как съм получил белега, който минава от лявото ми ухо до десния край на устата, и всичко това направи без да спира.
Стар наистина ме беше разпитала още първия път, когато я срещнах, и ме беше поощрила да й разказвам по време на дългия ни преход предния ден. Но по-голяма част от онова, което избърбори в мерена реч на Дорал, не й го бях казвал. Сигурно месеци наред тя ме е проучвала с помощта на разузнавателните служби на нсички големи държави. Тя дори назова името на отбора, срещу когото бяхме играли, когато си счупих носа, макар че никога не й го бях споменавал.
Стоях и се червях, докато Дорал ме оглеждаше от главата до петите и подсвиркваше, и сумтеше в знак на одобрение. Когато Стар завърши с думите: „Ето какво се случи“, той изпусна една продължителна въздишка и каза: