— Би ли повторила онази част за Игли?
Стар се съгласи и започна да напява с други думи по-подробно описани. Дорал слушаше, мръщеше се, кимаше одобрително.
— Решение на герой — заключи той. — Значи той е и математик. Къде е учил?
— Природна интелигентност, Джок.
— Разбирам. — Той се доближи до мен, погледна ме в очите и сложи ръце върху раменете ми. — Героят, който се е справил с Игли, е желан гост за всеки дом. Ще почете ли той моя дом, като приеме гостоприемството на моя покрив… трапеза… и легло?
Говореше много настойчиво и ме гледаше в очите. Нямах възможност да погледна към Стар. А имах голяма нужда от съвет. Онзи, който твърди, че добрите маниери са еднакви навсякъде и хората са просто хора, не е стъпвал по-далеч от Подунк77. Нямам голям опит, ко все пак съм пообиколил, за да науча това-онова. Беше официална покана и според протокола изискваше официален отговор.
Направих най-доброто, на което бях способен. Турих ръце на раменете му и отговорих тържествено:
— Това е чест, която не заслужавам, сър.
— Приемате ли поканата? — попита той разтревожено.
— С най-голяма благодарност. („Благодарност“ е дума доста близка до казаната от мен. Имах трудности с техния език.)
Той като че ли въздъхна с облекчение.
— Чудесно! — Дорал ме сграбчи в мечешката си прегръдка, целуна ме но двете бузи и ако не се бях от дръпнал бързо, щеше да ме целуне и по устата.
После се изправи и извика:
— Вино! Бира! Schnaps!78 Кой казва, че не можем да се веселим? С кремък ще го одера! Столове! Обслужвайте героя! Къде сте се дянали?
Последното беше напълно излишно. Докато Стар разказваше каква забележителна личност представлявам, осемнайсет или петдесет души се бяха събрали на площадката, бутаха се и пристъпяха напред, за да виждат по-добре. Между тях може би бяха и онези, които трябваше да ни обслужват, защото още преди шефът да беше спрял да вика, в едната ми ръка беше пъхната кана с бира, а в другата — чаша от четири унции79 110-градусова огнена вода. Джоко отпи като казанджия и аз последвах примера му. После с облекчение седнах на стола, който вече бяха сложили зад мен, блажено отпуснат, с вдигната глава, а бирата тъкмо беше започнала да потушава огъня от ракията.
Други прислужници бяха струпали парчета сирене и студени меса. Посоляваха едни, слагаха подправки на други, даваха ми непознати течни храни, всичките вкусни, и не чакаха да ги поема, а ги пъхаха в устата ми още щом я отворех да кажа „Gesundheit!“80 Поглъщах всичко, което ми предлагаха, и скоро флуороводородната киселина в стомаха ми започна да се озорва.
В това време Дорал реши да ми представи семейството си. Щеше да е по-добре, ако имаха нашивки, защото така и не можах да се ориентирам в гъстата родословна плетеница. Дрехите не помагаха, защото така, както помешчикът беше облечен като работник, втората миячка на съдове можеше (и понякога го правеше) да се нагизди със златни бижута и с най-хубавите си дрехи за парти.
Едва успях да загрея коя беше чифликчийката, жената на Джоко… старшата му жена. Тя беше много миловидна възрастна жена, брюнетка, с няколко излишни килограма, които бяха така разпределени, че я правеха привлекателна. Забелязах я, защото веднага отиде да поздрави Стар и двете се прегърнаха сърдечно, като стари приятелки. Така че, когато минутка по-късно Стар ме представяше, наострих уши…и чух името Дорал (точно както и Джоко), но с женско окончание.
Скочих на крака, взех ръката й, наведох се и я притиснах до устните си. Това няма нищо общо с невиянските обичаи, но предизвика одобрителните възгласи на присъстващите. Мисис Дорал се изчерви и изглеждаше поласкана, а Джоко гордо се усмихна.
Тя беше единствената, пред която станах. Всички останали мъже и момчета подгъваха коляно и ми се покланяха. Всички момичета от шест до шейсетгодишни правеха реверанс — не такъв, какъвто го знаем ние, а в невиянски стил. Приличаше повече на стъпка от туист. Балансиране на единия крак, навеждане колкото се може повече назад, после балансиране на другия и навеждане напред, и през цялото време леко олюляване. Не беше особено грациозно, но свидетелствуваше, че сред хората на Дорал няма артрит, нито пък дископатия.
Джоко едва ли си е давал труд някога да запомни името на някого. За него жените бяха „любима“, „сладка“, „котенце“, а мъжете, дори и онези, които изглеждаха по-възрастни от него, наричаше „синко“.
Може би повечето от тях наистина му бяха синове. Не можах напълно да разбера отношенията в Невя. Приличаха на тези по времето на феодализма в нашата история… и може би беше точно така… но дали тази тълпа хора бяха роби на Дорал, крепостни или наемни работници, или пък всички бяха членове на едно голямо семейство, така и не ми стана ясно. Мисля, че беше смес от всичко. Титлите нищо не значеха. Единствената титла, която имаше Джоко, се изразяваше с граматическата флексия Дорал, за да не бъде сбъркан с някой от двестате Дорали. От време на време слагах по някое „милорд“, подражавайки на Стар и Руфо, но това беше просто учтива форма на обръщение. „Fraiherr“81 не означава „свободен човек“, а „мосю“ не означава „милорд“… тези неща не могат да се преведат добре.