В пространството между двете маси непрекъснато се вършеше нещо развлекателно… танцьори, жонгльори, рецитатори на поезия. Наоколо обикаляха деца и грабваха по някоя мръвка от подносите. Една малка кукличка, на около три годинки, беше клекнала пред мен, с големи очички и отворена устица и ме гледаше, а танцьорите внимаваха да не я настъпят. Опитах се да я накарам да дойде при мен, но тя само ме зяпаше и си играеше с пръстчетата на краката си.
Една девойка с цитра в ръка сновеше между масите, пееше и свиреше. Може би беше цитра, може би беше девойка.
Приблизително след два часа угощение Джоко се изправи и изрева за тишина, оригна се силно, прогони девойките, които се опитваха да го задържат прав и започна да рецитира.
Същите стихове, но с различна мелодия… той рецитираше моите геройства. Мислех, че е много пиян, за да може да рецитира петостишия, но той продължи безкрайно, със сложни вътрешни рими и леещи се алитерации.
Дорал се придържаше към историята, разказана от Стар, но я беше иоукрасил. Слушах с нарастващо възхищение както от неговата поетическа дарба, така и от себе си — добрият стар Гордън, човекът-армия. Реших, че съм адски голям герой, така че когато той седна, аз се изправих.
Момичетата бяха предпочели повече да ме наливат с пиене, отколкото да ме тъпчат с ядене. По-голямата част от храната, с която ме тъпчеха, ми беше непозната, но не обикновено вкусна. Обаче донесоха едно студено ястие — някакви малки същества, подобни на жаби в лед, сервирани цели. Топят се в сос и се гълтат на две хапки.
Едно от момичетата, отрупано с бижута взе едно, натопи го и го поднесе към мен да го хапна. И тогава съществото се събуди.
Малкият приятел — да го наречем „Елмер“ — извъртя очи и ме зяпна точно когато се канех да го сдъвча.
Изведнъж гладът ми премина и отвърнах глава.
Мис бижутерски магазин се засмя непринудено, натопи го отново и ми показа как се яде. Вече нямаше Елмер…
Доста дълго след това не ядох, но пих повече, отколкото трябва. Всеки път, когато ми предлагаха да хапна нещо, виждах как Елмер изчезва и предпочитах да взема някакво питие.
Ето защо се реших да стана.
Със ставането ми настъпи мъртвешка тишина. Музиката сиря да свири. Музикантите чакаха да видят какво да импровизират към моята поема.
Изведнъж разбрах, че нямам какво да кажа.
Стар ме подканваше с очи. Тя изглеждаше тържествено уверена.
Това се оказа решаващо. Не рискувах на невиянски; на този език не можех дори да си попитам за мъжката тоалетна. Тогава реших да изрецитирам на английски „Конго“ от Вачел Линей.
Толкова, колкото мога да си спомня, примерно четири страници. Онова, което им поднесох, бяха непреодолим и ритъм и рима, подчертавани с удряне по масата. Дум! Дум! Дум, дум! А оркестърът схвана ритъма и започна да блъска чинелите.
Аплодисментите бяха бурни, а мис Тифани сграбчи глезена на крака ми и го целуна.
За десерт им рецитирах „Камбаните“ от мистър Е. А. По. Джоко ме целуна по лявото око и олигави рамото ми.
После стана Стар и обясни, че в моята собствена страна, на моя собствен език, между моя собствен народ от бойци и артисти, аз съм толкова известен като поет, колкото и като герой (което беше вярно, както нула е равно на нула.), и че съм им оказал чест, като съм изрецитирал най-добрата си творба, в знак на благодарност към Дорал за оказаното гостоприемство и че тя, след време, ще направи всичко, за да преведе моята поема на техния език.
Между нас казано, беше ми присъдена наградата Оскар.
После поднесоха piece de resistsnee82, трупът, изпечен цял и пренесен от четирима души. От размерите и формата можеше да се предположи, че е селянин, печен под стъкло. Той обаче миришеше хубаво и аз изядох доста от него и… изтрезнях. След печеното имаше само осем или девет други неща: супи и шербети и подобни вкусотии. Партито взе да се разтуря и хората започнаха да стават от масите си. Една от моите девойки заспа, разсипа чашата ми с вино и тогава разбрах, че повече от хората си бяха отишли.
Дорал Летва, придружена от две момичета, ме заведе до стаята ми и ме сложи да легна. Те изгасиха светлините и се оттеглиха, докато се опитвах учтиво да им кажа лека нощ на техния език.
След малко се върнаха, свалили от себе си всякакви бижута и други украшения и застанаха до леглото ми — три пленителни грации. Реших, че двете девойки са дъщери на Летва. По-голямата беше може би осемнайсетгодишна, напълно зряла, копие на онова, което е била майката на нейната възраст. По-малката изглеждаше с пет години по-млада, почти на възраст за женене, красива и много стеснителна. Когато я погледнах, тя се изчерви и сведе очи. Но сестра й ме гледаше страстно и дръзко.