Майка им, прегърнала ги през кръста, обясни просто но в рими, че съм оказал чест на техния покрив и на тяхната маса… и сега на тяхното легло. Какво ще пожелае героят? Една? Или две? Или пък всичките три?
Знаете, че съм страхлив. Ако по-малката сестра не беше на ръст колкото малките жълтокожи сестрички, които ме бяха изплашили в миналото, може би щях да проявя самоувереност.
И, по дяволите, тук нямаше врати, само сводове. А Джоко, този бабаит, всеки момент можеше да се събуди и не знаех какво щях да правя. Не искам да кажа, че никога не съм спал с омъжени жени или с техните дъщери… но по тези въпроси спазвам общо приетата американска традиция. Това открито предложение ме изплаши повече от рогатите кози, искам да кажа „духове“83.
Помъчих се да изложа решението си в стихове.
Не успях, но можах да представя идеята в отрицателна форма.
Малката девойка започна да плаче и избяга. Сестра й ме изгледа така, сякаш беше готова да ме прободе с нож и изръмжа „Герой!“, а после побягна след нея. Майката само ме погледна и си отиде.
Тя се върна след около две минути. Беше много официална, очевидно полагаше големи усилия да се владее и помоли да й кажа коя жена в тази къща ще пожелае героят? Името й? Или може би описание? Или пък да минат пред героя и той да я посочи?
Направих всичко възможно, за да й обясня, че ако трябва да направя избор, ще избера нея… но бях уморен и желаех да спя.
Очите на Летва се напълниха със сълзи, тя ми пожела спокойна нощ и за втори път ме напусна. За момент помислих, че ще ме удари.
Пет секунди по-късно скочих и се опитах да я настигна. Беше си отишла, коридорът беше тъмен.
Заспах и сънувах бандата от студената вода. Бяха по-грозни от описаните от Руфо грозотии и се опитваха да ме накарат да изям големи късове самородно злато, всичките с очи като на Елмер.
Глава девета
Руфо ме събуди.
— Шефе! Ставай! Веднага!
Зарових глава под завивките.
— Махай се! — Устата ми миришеше на развалено зеле, главата ми беше размътена, в ушите ми бучеше.
— Веднага! Тя заповяда.
Станах. Руфо беше облечен в дрехите, които ни носеха щастие, и беше препасал сабя, така че аз се облякох по същия начин и препасах моята. Камериерките ми не се виждаха, нито пък дадените ми вечерта вкусотии. Запрепъвах се след Руфо в голямата банкетна зала. Там ни чакаше Стар, облечена за път, натъжена. Чудесните мебели от вечерта ги нямаше; залата беше празна като изоставен хамбар. Имаше само една гола маса с парче месо на нея, студено и лоясало, а до него един нож. Погледнах го с неудоволствие.
— Какво е това?
— Закуската ти, ако я искаш. Аз обаче не бих останала под този покрив, за да ям студена плешка. — Никога не бях я виждал такава.
Руфо ме докосна по ръкава.
— Шефе. Да се махаме още сега.
Така и направихме. Не се виждаше жива душа, нито вътре, нито вън. Нямаше дори деца, дори кучета. Имаше обаче три хубави коня, които ни чакаха. Искам да кажа от онези осмокраки понита, конска версия на дакел, оседлани и готови за езда. За всеки чифт крака имаше кожено стреме и товарът беше разпределен равномерно от двете страни, а над него беше поставен стол с облегалка и странични поставки за ръцете. На всяка поставка имаше въже, което служеше за юзда, а от лявата страна беше поставен един лост, който служеше едновременно за спиране и ускоряване. Неприятно ми е да обяснявам по какъв начин ездачът предаваше намеренията си на животното. Изглежда обаче, че на „конете“ това не им пречеше.
Не бяха коне. Главите им наподобяваха малко на конските, но имаха лапи, а не копита, и бяха всеядни, а не тревопасни. Човек обаче заобичва тези животни. Моят беше черен с бели точки… красив. Нарекох го Арс Лонга. Имаше одухотворен поглед.
Руфо завърза лъка и колчана ми на багажника зад стола и ми показа как да се кача. После ме стегна с обезопасителния колан и ме нагласи удобно, като ми каза да сложа краката си на подпората, а не в стремената, и да се облегна назад на облегалката. Комфортно като в първокласна кабина на самолет. Бързо потеглихме и установихме темпо от десет мили в час, в раван84 (единственият ход, който можеха), но без тръскане поради осемточковото окачване, така че усещането беше като при автомобил, каран по чакъл.
Стар яздеше напред, без да промълви думичка. Опитах се да я заговоря, но Руфо ме докосна по ръката:
— Шефе, недей — каза той тихо. — Когато тя е в такова настроение, единственото, което може да се нанрави, е да се чака.
След като тръгнахме, Руфо и аз един до друг, а Стар пред нас, попитах: