— Руфо, за Бога, какво се е случило?
Той се намръщи.
— Никога няма да научим. Тя и Дорал са се скарали, само това е ясно. Но по-добре да се правим, че нищо не е станало.
Той млъкна, аз също. Дали пък Джоко не е опротивял на Стар? Беше пиян; това е повече от сигурно. А може и да й е налетял. Не можех обаче да си представя, че Стар не е в състояние да се справи с един мъж и да не допусне да бъде изнасилена.
Това ме наведе на други тъжни мисли. Ако по-голямата сестра беше дошла сама… Ако мис Тифани не беше излязла… Ако русокосата ми камериерка беше дошла да ме съблече, както беше загатнала… О, по дяволите!
Не след много Руфо разкопча предпазния си колан, наведе облегалката си назад, вдигна подпората за крака, покри лицето си с носна кърпа и захърка. Побързах да последвам примера му.
Когато се събудих, се чувствах по-добре, като се изключат глада и жаждата. Руфо продължаваше да спи. Конят на Стар потропваше на петдесет стъпки пред нас. Зеленината беше все така тучна, а в далечината, може би на половин миля, се виждаше къща… не господарски чифлик, а селска къща. Виждаше се кладенец и аз си представих покрито с мъх ведро, студено и мокро, и вонящо на коремен тиф… Е, в Хайделберг бях имунизиран. Така че исках да пия. Искам да кажа вода, макар че предпочитах бира… наоколо правеха хубава бира.
Руфо се прозина, свали кърпичката от главата си и се надигна.
— Трябва да съм подремнал — каза той и се усмихна глуповато.
— Руфо, виждаш ли онази къща?
— Да. И какво?
— Обед е, ето какво. Изминах достатъчно път на празен стомах. И толкова съм жаден, че бих могъл да стисна камък и да изкарам суроватка от него.
— Ами по-добре направи така.
— Хм…
— Милорд, съжалявам… аз също съм жаден… но няма да спрем тук. Тя няма да иска.
— Тя няма да иска, а? Руфо, погледни ме в очите. Това, че миледи Стар няма настроение, не е основание да яздим цял ден без храна и вода. Ти постъпи така, както смяташ, че е правилно, аз обаче ще спра да обядвам. Хм, имаш ли в себе си пари? Местни пари?
Той поклати глава.
— Тук тези работи не стават така. Шефе, почакай още един час. Моля те.
— Защо?
— Защото още сме на територията на Дорал, ето защо. Не съм сигурен дали не е съобщил да ни застрелят, щом ни видят. Джок е добродушен стар мерзавец. Предпочитам да съм в пълно снаряжение. Ако полетят към нас рояк стрели, никак няма да се изненадам. Илй пък да ни захлупи мрежа, точно когато навлезем сред онези дървета.
— Наистина ли мислиш така?
— Зависи колко е ядосан. Спомням си веднъж, когато един човек истински го обиди, Дорал съблече онза беден грубиянин, завърза го за мъжките му атрибути и го сложи… не, не мога да кажа какво стори. — Руфа преглътна и изглеждаше разстроен. — По-добре е да говорим за нещо приятно. Ти спомена, че можеш да изстискаш суроватка от камък. Несъмнено имаше предвид Силния Милдуун.
— По-дяволите, не променяй темата! — Главата ми пулсираше от напрежение. — Не искам да яздя между тези дървета, а този, който се кани да изпрати стрела към мен, по-добре да провери дали му е здрава кожата. Жаден съм.
— Шефе! — прохленчи Руфо умолително. — Тя нито ще яде, нито ще пие на територията на Дорал… дори и да я молят. И е права. Ти не познаваш обичаите. Тук човек приема само онова, което доброволно му се предлага… тук дори едно дете има достатъчна гордост, за да не приеме нещо, ако не му се дава от сърце. Още пет мили. Не може ли героят, който уби Игли, да издържи още пет мили?
— Е… добре, добре! Но трябва да признаеш, че тази страна е щурава. Съвсем побъркана.
— Ммм… — стресна се той. — Бил ли си някога във Вашингтон Д.С.?
— Е… — усмихнах се кисело. — Touche!85 Забравих, че това е твоя страна. Не исках да те обидя.
— О, не е. Какво те кара да мислиш така?
— Защото… — опитах се да размисля. Нито Руфо, нито пък Стар бяха казали такова нещо, но… — Ти познаваш навиците в тази страна, говориш езика като местен.
— Милорд Оскар, вече не помня на колко езика мога да говоря. Когато чуя някой език и веднага почвам да говоря на него.
— Е, не си американец, нали? Нито пък французин?
Той се усмихна весело.
— Мога да ти покажа кръщелни свидетелства и от двете страни… по-точно можех, преди да загубим багажа. Но, не съм от Земята.
— Тогава откъде си?
Руфо се поколеба.
— По-добре попитай нея.
— Глупости! Съвсем се обърках. Това е смешно.
— Шефе — каза той сериозно, — Тя ще ти отговори па всеки въпрос, който й задаваш. Но трябва да я питаш.
— Разбира се, че ще я питам.
— Нека да говорим за нещо друго. Ти спомена за Силния Милдуун…
— Ти спомена за него.