— Какъв е обредът.
— Не зная. И не ме интересува, моя любов. Ще се оженим!
— Това вече е приказка на място! Няма да спираме за обяд.
— Не, милорд — каза тя твърдо, — ако ще ти бъда съпруга, искам да бъда добра съпруга и няма да допусна да пропуснеш храненето.
— Вече под чехъл! Мислех, че аз ще командвам.
— Както желаеш, милорд. Но ти трябва да се храниш, ще ти трябват сили…
— Наистина ще ми трябват!
— За битката… Сега вече съм десет пъти повече загрижена и двамата да оцелеем. Ето едно място, подходящо за обяд. — Тя свърна Вита Бревис от пътя, Арс Лонга я последва. Стар се обърна, засмя се и на бузите й се появиха трапчинки. — Казвала ли съм ти, че си красив… любов моя!
Глава единадесета
Дългият кон на Руфо ни последва на тревната ивица, избрана от Стар за хранене. Руфо все още седеше, отпуснат като мокър чорап, и хъркаше. Исках да го оставя да си доспи, но Стар го сръга.
Руфо бързо се разсъни, пресегна се за сабята си и извика: „A moi! M’aiddez! Les vaches!“101 За щастие някакъв приятел беше сложил сабята му по-назад в багажника, заедно с лъка, колчана и новата ни сгъваема кутия.
После той поклати глава и попита:
— Колко бяха?
— Събуди се, стари приятелю — каза Стар весело.
Спряхме за вечеря.
— Ядене! — Руфо преглътна и потрепери. — Моля, миледи, без сквернословия. — Той се изхлузи от обезопасителния си колан и падна от седлото. Изправих го.
Стар ровеше в чантичката си. Тя извади едно мускалче и го предложи на Руфо. Той го хвърли.
— Миледи!
— Трябва ли да го навра в носа ти — каза тя мило.
— Добре. Само почакай, малко почакай, ей сега ще го сторя.
— Разбира се, че е добре. Да помоля ли милорд да ти държи ръцете?
Руфо ме погледна умолително. Стар отвори малкото мускалче. От него се чу съскане и се разнесоха изпарения.
— Сега!
Руфо потрепери, хвана носа си и се хвърли на земята.
Не бих казал, че от ушите му излезе пушек, но той се строполи като раздрано корабно платно при буря и нададе ужасен вой.
После неочаквано излезе от пушека като телевизионен образ. Изглеждаше по-тежък и с два инча по-висок и стоеше здраво на краката си. Кожата му беше загубила мъртвешката бледност и имаше розов оттенък.
— Благодаря ти, миледи — каза той весело, с бодър и мъжествен глас. — Надявам се някой ден да ти върна услугата.
— Когато гърците преизчислят времето по календарите си — съгласи се тя.
Руфо отведе настрана дългите коне и ги нахрани с кървави бутове месо, които извади от сгъваемата кутия. Арс Лонга изяде стотина килограма, Вита Бревис и Мор Профунда — повече. По време на път тези животни се нуждаят от високопротеинова диета. Като свърши с храненето, подсвирвайки си, той се зае да подрежда масата и да нарежда столовете за мен и Стар.
— Ей — обърнах се аз към Стар, — каква беше тази вкусотия?
— Стара семейна рецепта:
— Шекспир — казах аз. — Макбет.
— „С кръв маймунска изстуди я…“ Не, не е от него, той го взе от мен. При писателите тия работи така стават; откраднат нещо, регистрират серийните номера и претендират, че е тяхно. Аз взех рецептата от леля ми… друга леля… която беше професор по вътрешни болести. Римата е мнемонична заради истинските съставки, които са много по-сложни… никога не може да се каже кога ще потрябва лек против махмурлук. Направих го миналата нощ, защото знаех, че днес Руфо ще трябва да бъде кукуряк. Но ти ме изненада, любов моя; ти показа благородство от времето на рицарството.
— Семейна слабост. Не можех да не го направя.
— Обядът е сервиран, миледи.
Подадох ръка на Стар. Топлите ястия бяха горещи, а студените ледени. Тази нова сгъваема кутия в маслинено зелен цвят, украсена с герба Дорал, беше по-добра от изгубената ни кутия. Всичко беше много вкусно, а вината бяха превъзходни.
Руфо набиваше охотно на сервитьорския си тезгях и следеше дали не се нуждаем от нещо. Тъкмо беше дошъл да ни налее вино, когато му съобщих новината:
— Руфо, стари приятелю, миледи Стар и аз ще се женим днес. Искам да си ми главен свидетел и да ми помогнеш при ритуала.
Той изпусна бутилката и ме заля.
После се захвана да ме подсушава и да бърше масата. Когато най-после проговори, Руфо се обърна към Стар:
— Миледи — произнесе той с труд, — изтърпях много неща без да се оплаквам по причини, които не е необходимо да посочвам. Но това вече е прекалено. Аз няма да допусна…