Хванах Стар за ръката.
— Отиваме си.
— Да, милорд, — съгласи се тя.
Той изтича след нас и крещеше нещо за неизпълнени договори и неустойки. Сложих ръка на сабята си и измъкнах шест инча от острието. Кряканията му тутакси спряха.
На Руфо изглежда му беше минало. Той ни поздрави учтиво, дори весело. Качихме се на конете си и тръгнахме. Бяхме изминали около една миля на юг, когато казах:
— Скъпа Стар…
— Моя любов?
— Онова прескачане на сабя… наистина ли е сватбена церемония?
— Много стара, скъпи. Мисля че датира от времето на кръстоносните походи.
— Измислих съвременен текст:
— Харесва ли ти?
— Да, да!
— А след това ти ще кажеш:
— Запомни ли го?
Стар отговори развълнувана:
— Да, любов моя!
Оставихме Руфо при конете без да му обясняваме нищо и се изкачихме по малкия горист хълм. По Невя никъде няма разхвърляни кутии от бира или Кленекс103, които да загрозяват нейната райска красота. Намерихме един храм на открито, построен на едно равно място, обрасло с трева и надвиснали над него дървета, едно очарователно светилище.
Извадих сабята си и я погледнах. Усетих изящната й красота и леките вълнички, оставени от чука на майстора-ковач. Подхвърлих я и я улових за острието.
— Прочети мотото, Стар!
— „Dum vivimus, vivamus!“… „Докато сме живи, нека да живеем!“ Да, любов моя, да! — Тя целуна сабята и ми я подаде. Сложих я на земята.
— Знаеш ли си стихчето? — попитах аз.
— Запечатало се е в сърцето ми. Хванах я за ръка.
— Скачай високо. Едно… две… три!
Глава дванадесета
Когато слязох с младоженката надолу по онзи благословен хълм, с ръка около кръста й, Руфо без никакви коментари ни помогна да се качим на конете. Но той сигурно не е пропуснал да отбележи, че Стар се обърна към мен с: „Милорд съпруже“. Руфо се качи на коня си и остана достатъчно назад, за да не може да чува какво си говорим.
Яздехме хванати за ръка най-малко един час. Винаги когато я погледнех тя ми се усмихваше и на бузите й разцъфтяваха трапчинки. Попитах я:
— След колко време започват опасностите?
— Не преди да напуснем пътя, милорд-съпруже.
Изминахме още една миля. Най-после тя каза срамежливо:
— Да, съпруго моя.
— Все още ли смяташ, че съм „студена и несръчна като слугиня“?
— Ммм… — отговорих замислено, — студена… не, ако трябва да съм честен. Но несръчна… Е, в сравнение с такава майсторка като Мъри, да кажем…
— Милорд-съпруже!
— Да? Исках да кажа…
— А да искаш ритник в слабините? — Добави тя. — Американец!
— Жена… ще ме ритнеш ли в слабините?
Тя замълча, после отговори тихо:
— Не, милорд-съпруже. Никога.
— Приятно ми е да го чуя. Но ако го сториш, какво би се случило?
— Ти… ти ще ме напляскаш. Със собствената ми сабя. Но не с твоята сабя. Моля те, никога с твоята сабя… съпруже мой.
— И с твоята сабя няма да го направя. С ръка. Силно. Най-напред ще те напердаша. А после…
— А после какво?
Казах й.
— И не ме карай да го правя. И в бъдеще не ме прекъсвай.
— Да, милорд-съпруже.
— Много добре. Сега нека да дадем на Мъри някаква произволна оценка. По нея ти ще получиш… чакай да помисля.
— Може би три или четири? Или дори пет?
— Тихо. Според мен хиляда. Да, хиляда плюс-минус едно. Не си нося калкулатора.
— О, какво си животно, скъпи! Наведи се и ме целуни… и само почакай да кажа на Мъри.
— Нищо няма да кажеш на Мъри, невесто моя, или ще те нашибам. И престани да си просиш комплименти. Знаеш какво представляваш за мен, слугиньо, която прескочи сабята ми.
— Какво представлявам за теб?
— Принцеса.
— О!
— И норка, опашката на която виси над огъня… и ти го знаеш.
— Това добро ли е? Много внимателно изучавах американските идиоми, но понякога не съм съвсем сигурна.
— Предполага се, това да е върхът. Честно казано никога не съм бил запознат много добре с норката. Сега насочи ума си към нещо друго иначе ще останеш вдовица още в деня на сватбата. Значи дракони, казваш?