— Не преди полунощ, милорд-съпруже… но всъщност те не са истински дракони.
— Както ги описа, разликата може да е от значение само за други дракони. Осем фута високи до раменете, по няколко тона тежки, зъби колкото ръката ми… остава още и да бълват огън.
— О, те и това правят! Не ти ли казах?
Въздъхнах.
— Не, не си.
— Строго казано те не бълват огън. Това би ги убило. Бълват газ… метан… от стомашно-чревния си тракт. Представлява контролирано оригване с хайтърголичен ефект104, предизвикан от ензим, който се отделя между първия и втория ред зъби. Газът се запалва при излизане от устата.
— Не ме интересува как го правят. Това са истински огнехвъргачки. Е? Как очакваш да се справя с тях?
— Надявах се, че ти имаш идеи. Разбираш ли — добави тя извинително, — не съм го имала предвид, не очаквах да минем по този път.
— Ех… жено, хайде да се върнем в онова село. Да направим едно състезание с нашия приятел клюкаря… бас държа, че ще го надприказваме.
— Милорд-съпруже!
— Няма значение. Ако искаш да убивам дракони, ще бъда на разположение всяка сряда и събота. Този запалителен метан… от двата си края ли го изпускат?
— О, само от единия. Как биха могли и от двата?
— Лесно. Виж новия модел за следващата година. А сега замълчи. Обмислям тактиката. Ще ми е необходим Руфо. Предполагам, че по-рано е убивал дракони?
— Не ми е известно някога човек да е убивал дракон, милорд-съпруже.
— Така ли? Принцесо, поласкан съм от доверието, което имаш към мен. Може да е отчаяние? Не ми отговаряй, не желая да зная. Мълчи и ме остави да мисля.
При следващата ферма изпратихме Руфо да уреди връщането на конете. Въпреки че бяха наши, подарък от Дорал, трябваше да ги върнем, тъй като не биха могли да живеят там, където отивахме… Мъри ми беше обещала, че ще наглежда Арс Лонга и ще я извежда да се поразтъпче. Руфо се върна с един селяндур, възседнал неоседлан товарен кон. Яздеше вдървено и непрекъснато се местеше между втория и третия чифт крака, за да облекчи гърба на животното.
Слязохме, взехме си лъковете и колчаните и се готвехме да тръгнем, когато Руфо дойде при мен.
— Шефе, конярчето има силно желание да се запознае с героя и да пипне сабята му. Ще го приемеш ли за малко?
Славата, освен привилегии, налага и задължения.
— Доведи го.
Момчето, височко и вече с мъх под носа, се приближи смутено, препъна се, после направи нисък поклон, като почти легна.
— Стани, синко — казах аз. — Как е малкото ти име?
— Паг, милорде-герой — отговори то с писклив глас.
(„Паг“ много му подхожда. На невиянски език звучеше… беше така грубо, както шегите на Джоко.)
— Добро име. Какъв искаш да станеш когато пораснеш?
— Герой, милорд! Като вас.
Мислех да му кажа колко трънлив е Пътят на славата. Но той самият много скоро щеше да го разбере, ако реши да тръгне по него. Кимнах одобрително и го уверих, че в този геройски бизнес винаги има достатъчно място за едно момче с дух… и че колкото от по-рано тръгне, толкова по-голяма ще бъде славата му… така че да работи сериозно, и да учи сериозно и да чака подходяща възможност. Винаги да е нащрек и винаги да говори с непознати дами; така може да започне някое приключение. После му позволих само леко да докосне сабята ми… Лейди Вивамас е моя и по-скоро бих позволил на някой да ползва четката ми за зъби, отколкото да държи нея.
Едно време, когато бях малък, бях представен на един конгресмен. Той ми нанриказва същите празни приказки, които сега приказвах и аз. Открих, че докато ги бръщолевих, бях искрен и съм сигурен, че навремето и конгресменът също е бил искрен. Все пак младежът можеше да загине още на първата миля по този път. Това обаче е за предпочитане, отколкото на стари години да седи край огнището, да смуче беззъбите си венци и със съжаление да си спомня за пропуснатите възможности и за момичетата, с които не е успял да спи.
Реших, че случаят изглежда толкова важен за Паг, че трябва да се ознаменува. Ето защо бръкнах в кесията си и извадих четвърт американски долар.
— Как е фамилното ти име, Паг?
— Просто „Паг“, милорд. От семейството на Лердки, разбира се.
— Сега ще имаш три имена, защото аз ти давам едно от моите.
Имах едно, което не ми трябваше, Оскар Гордън беше достатъчно. Не „Флаш“, тъй като никога не признах моя войнишки прякор. Него не бих го написал дори на стената на тоалетната. „Ийзи“105 беше името, което реших да му дам. Винаги съм се подписвал Е. С. Гордън, а не Евелин Сирил Гордън, а в училище името ми бе променено на „Ийзи“, заради стила ми при кросовете… никога не тичах по-силно, отколкото беше необходимо, нито пък клинчех повече, отколкото изискваше случая.