— Не очаквам да ме хванеш.
— Вярвам, че и ти мен няма да хванеш, милорд-мошенико — отговори тя весело.
Едва беше произнесла последната дума, когато иззвънтя тетивата на лъка на Руфо. Той извика:
— Уцелих го! — И тогава ги видяхме. Прасета — толкова грозни, че изглеждаха като поланд чинас106… аз ударих едно със стрела в лигавото му гърло, а секунда по-късно нахраних по същия начин и брат му. Стар удари едно, но стрелата отхвръкна от костите му и то продължи да се носи към нея. Аз го изритах, докато се опитвах да измъкна сабята си от един негов братовчед. Стоманата се беше заклещила между ребрата, но Стар хладнокръвно пусна още една стрела и го уби. Тя уби още едно прасе със сабята си, навеждайки острието като матадор и отскачайки встрани.
Битката свърши. Руфо беше убил три, но беше промушен лошо. Аз имах само една драскотина, а булката ми остана незасегната, в което се уверих, веднага щом нещата се успокоиха. После останах на пост, докато Стар се занимаваше с Руфо, след което тя превърза и моята драскотина.
— Как ти е раната, Руфо? — попитах аз. — Ще можеш ли да вървиш?
— Шефе, няма да остана в тази гора, та ако ще и по корем да се влача. Да тръгваме. Във всеки случай — добави той, като кимна с глава към безполезното свинско около нас — сега плъховете няма да ни нападнат.
Размених местата на отряда ни, като поставих Стар и Руфо отпред, а аз застанах отзад. Отзад е малко по-безопасно, отколкото отпред при повечето обстоятелства, но случаят не беше такъв. Според моята преценка бях оставил невестата си на сляпата случайност при свинското нападение.
Докато напредвахме през гората едва не станах кривоглед, опитвайки се не само да гледам назад, но и напред, така че да мога бързо да се притека на помощ на Стар… ако Руфо се окаже затруднен. За щастие в Югоизточна Азия си имахме едно мълчаливо заклинание, което си казах на ум. Реших да спазя най-стария урок от патрулирането: Не можеш да поемеш задачата на друг. Тогава насочих цялото си внимание назад. Руфо, макар че беше стар и ранен, нямаше да се даде без бой, за да трябва да го пазя… а Стар не беше жена, която щеше да припадне пред лицето на опасността. Спокойно бих могъл да заложа на нея и жалко за онзи мъж, който би се решил да я нападне или изнасили; сигурно ще има дълго да търси своите cojones107.
Прасетата повече не ни безпокояха, но когато започна да се здрачава, започнахме все по-често да чуваме гигантските плъхове. Те бързо изтичваха напред и ние ги загубвахме от погледа си. Плъховете никога не нападаха направо, както прасетата; те изчакваха най-добрата възможност.
Плъховете наистина ме ужасяваха. Едно време, когато бях още малко дете, баща ми беше починал, а майка ми още не се беше омъжила повторно, бяхме напълно разорени и живеехме в една таванска стаичка. Та там чувах как плъховете тичаха по стените, а на два пъти претичаха и покрай мен, докато заспивах.
И сега се стряскам на сън и пищя.
Тези плъхове тук бяха истински чак до мустаците. Приличаха на земни плъхове с изключение на краката и лапите им, които бяха много големи… според квадратно-кубическия закон за животинските пропорции, който е в сила навсякъде.
Не изстреляхме нито една стрела, преди да бъдем сигурни, че ще поразим целта и се движехме на зигзаг, за да се възползваме от откритите места в гората… което пък увеличаваше опасността от горе. Гората обаче беше толкова плътна, че опасността откъм небето не беше главната ни грижа.
Аз уцелих един плъх, който се престраши да се доближи, и пропуснах друг. Трябваше да изстрелваме по някоя стрела, когато станеха много нахални. Това караше другите да бъдат по-предпазливи. А веднъж, когато Руфо се прицелваше, а Стар дебнеше готова със сабята си да му помогне, едно от тези малки жестоки зверчета скочи върху Руфо.
Стар го посече още във въздуха. Руфо дори не го видя; той беше зает с прострелването на друг.
От храстите не се плашехме; тази гора беше като паркинг, с дървета и трева, но не и с гъсти храсталаци. Място не беше толкова лошо, но започнаха да ни се свършват стрелите. Това вече ме безпокоеше и тогава забелязах нещо.
— Хей, погледнете! Отклонили сме се от курса. Свийте вдясно. — Стар беше ми показала курса, когато пресякохме пътя и сега аз трябваше да се грижа да не се отклоним. Стар трудно се ориентираше в посоките, а и Руфо не беше по-добър.
— Съжалявам, милорд-водач — отговори Стар. — Пътят беше малко стръмен.
После допълних:
— Как си с крака, Руфо? — По челото му беше избила пот.
Вместо да ми отговори, той каза: