— Но някой живее тук. — Посочих към кулата.
— Не, никой не живее тук. Кулата е построена само за охраняване на яйцето.
Не можах веднага да възприема чудовищността на тази идея. Изведнъж си спомних, че тук нищо не можеше да се яде, нито да се пие… и започнах да се чудя как щяхме да дишаме въздуха, след като химическите елементи бяха отровни за нас. Почувствах как гърдите ми се стегнаха и белите ми дробове започнаха да горят. Попитах Стар и Руфо изпъшка. (Един-два пъти, но не повърна. Мисля, че не повърна.)
— О, може да се диша най-малко дванайсет часа — каза тя. — Не мисли за това. Не е важно.
После гърдите ми отново ме заболяха и аз също изпъшках.
Веднага след това просто бяхме изсипани отгоре на кулата. Стар едва успя да каже навреме „Амех!“, за да не отминем кулата.
Покривът беше плосък, като че ли направен от черно стъкло, голям близо двеста квадратни ярда. Нямаше нищо, на което да можем да вържем въже. Много бях разчитал на някакъв вентилаторен отдушник.
Яйцето на Феникс се намираше на около сто ярда право надолу. Бях си съставил два плана, в случай че достигнем до кулата. Имаше три верни отвора (от няколко стотин), от които тръгваха истинските пътища към яйцето… и към Неродения, Душегубеца; военният полицай, който го пазеше. Единият отвор беше на кота нула и него никога не съм го имал в сметките си. Вторият беше на двеста фута от земята и го бях разглеждал като най-подходящ: смятах, че може да се изстреля една стрела с вързана за нея тънка корда, която да се забие в някакъв перваз над този отвор; после с нея да се изтегли дебелото въже… Тогава за един опитен алпинист, какъвто не бях, но Руфо беше, не съществуваше никакъв проблем да се изкачи по въжето.
Но голямата кула се оказа без никакви первази, истинска модерна архитектурна линия… отишла твърде далеч.
Третият план беше, ако можем да достигнем до върха, да се спуснем по въже до третия истински вход, почти на нивото на яйцето. И ето, че бяхме горе. Но нямаше нищо, за което да можем да закачим въжето.
Защо не казах на Стар да ни закара направо в отвора на стената?
Е, щяхме да сме чудесна картинка ако бяхме вкарали онази глупава дъбова стрела в някой от фалшивите отвори в стената. Важното е обаче, че въобще не ми дойде на ум за това.
Стар седеше и се занимаваше с ранената си ръка. Казах й:
— Мила, можеш ли да ни откараш, бавно и спокойно, няколко етажа по-долу, в онзи отвор, който ни е необходим?
Тя ме погледна с помръкнало лице.
— Не.
— Е, много лошо.
— Не ми се ще да ти казвам… но изгорих жартиерите при това бясно летене. Вече за нищо не стават, докато не ги презаредя. Тук обаче няма това, което ми е необходимо. Зелен див пелин, кръв от заек… неща от този род.
— Шефе — каза Руфо, — какво ще кажеш ако използваме цялата горна част на кулата като стълб за връзване?
— Какво имаш предвид?
Идеята не беше за пренебрегване… въжето да се прокара около върха, докато някой държи свободния край, после да се върже и да се пусне да виси надолу. Вързахме го… От цели сто ярда дълго въже, свободния му край остана да виси сто фута над отвора.
Стар ни наблюдаваше. Бях принуден да призная, че сто ярда по-късо въже е толкова лошо, колкото и изобщо без въже. Тя каза замислено:
— Чудя се дали няма да помогне прътът на Аарон?118
— Разбира се, ако беше забит върху тази извисила се до възбог маса за пингпонг. Какво представлява прътът на Аарон?
— Той прави твърдите неща меки, а меките твърди. Не, не е така. Е, и това, но онова, което имах предвид, е да го поставим напреко на покрива и десет фута от него да провесим над далечната страна. После да направим този край и кръстосаната част на въжето твърди като стомана… нещо като ченгел.
— Можеш ли да направиш това?
— Не зная. Това е от „Ключът на Соломон“ и представлява магия. Зависи дали ще мога да си я спомня… и дали ще действа в тази вселена.
— Увереност, увереност! Разбира се, че можеш.
— Не мога да си спомня дори как да започна. Скъпи, можеш ли да хипнотизираш? Руфо не може… поне не и мен.
— Нищо не разбирам от тези работи.
— Прави се точно така, както аз направих с теб, когато трябваше да учиш езика. Гледаш ме в очите, говориш тихо и ми казваш да запомня думите. Може би ще е по-добре най-напред да сложим въжето.
Сложихме въжето и аз оставих сто фута, вместо десет, за ченгела, според принципа: „колкото повече, толкова по-добре“. Стар легна и аз започнах да й говоря, тихо и напевно.
Стар затвори очи и като че ли заспа. Изведнъж тя започна нещо да шепти.
— Хей, шефе! Това проклето нещо стана твърдо като скала и непреклонно като доживотна присъда!