Казах на Стар да се събуди и бързо се придвижихме до ръба, като се молехме въжето да не омекне. Не го преместихме, само казах на Стар да втвърди още малко от него, после се спуснах. Проверих дали съм на отвора, който ни трябваше: три реда отгоре надолу и четиринайсет отдолу нагоре. След това се спусна Стар и аз я поех в ръцете си. Руфо пусна багажа, главно оръжия, и сетне и той се спусна. Бяхме в кулата, бяхме на планетата… пардон, „мястото“… бяхме на мястото, наречено Карт-Хокеш.
Спрях, сравних това, което виждах, със скицата от тефтера, определих посоката и местоположението на яйцето и „червената линия“ на пътя до него.
О’кей, изминаваме неколкостотин ядра, вземаме яйцето на Феникс и напускаме! Престанах да усещам болка в гърдите.
Глава петнадесета
— Шефе — каза Руфо, — погледни равнината.
— Какво има?
— Нищо — отговори той. — Онези тела са изчезнали. Повече от сигурно е, че трябва да се виждат на фона на черния пясък. Няма никакви шубраци, които да ги скриват.
Не погледнах.
— Това е проблем на моосите119, по дяволите! Нас ни чака работа. Стар, можеш ли да стреляш с лявата ръка? С един от онези пистолети?
— Разбира се, милорд.
— Дръж се на десет стъпки зад мен и стреляй по всичко, което се движи. Руфо, ти ще вървиш след Стар с готов лък и поставена стрела. Проверявай всичко, което видиш. Окачи през рамо една от онези пушки… вържи я с парче въже. — Намръщих се. — Ще трябва да оставим по-голямата част от тези неща. Стар, ти няма да можеш да опъваш лък, така че го остави, колкото и да е хубав; остави и колчана. Руфо може да закачи моя колчан до неговия, ние използваме еднакви стрели. Не ми се ще да оставям лъка си, върши ми добра работа. Но трябва, по дяволите.
— Аз ще го нося, мили мой.
— Не, всяко нещо, което не можем да използваме, трябва да оставим. — Развързах манерката си, пих до насита, а сетне им я подадох. — Допийте водата и я хвърлете.
Докато Руфо пиеше, Стар разхлаби тетивата и метна лъка през рамо.
— Милорд-съпруже! Така никак не тежи и не ми пречи да стрелям. Какво ще кажеш?
— Е… ако ти пречи срежи тетивата и забрави за него. Сега пий, колкото ти се пие и да тръгваме, — Погледнах надолу по прохода, в който бяхме… Широк петнайсет фута и още толкова висок, осветен незнайно откъде и завиващ надясно, което съвпадаше със запомненото от мен. — Готови ли сте? Дръжте се един до друг. Ако не можете да съсечете противника, застреляйте го, пронижете го със стрела. Това ще бъде вместо поздрав. — Измъкнах сабята и се понесохме напред.
Бях разпределил оръжията и силите по добре обмислен план. Руфо вървеше отзад със запас от стрели, можеше да ги използва, ако се наложи, а положението му осигуряваше време да смени лъка или със сабя, или с пушка „Бък Роджърс“.
Така че бях си осигурил тила с далекобойни оръжия — и древни, и модерни, в ръцете на хора, които знаеха как да си служат с тях и които притежаваха дух… последното беше най-важно. (Знаете ли колко души в една рота наистина стрелят по време на бой? Може би шест. По-вероятно дори само трима. Останалите се вцепеняват.)
И все пак защо да не сложа сабята в ножницата и да взема едно от онези чудни оръжия?
За близък бой добре балансираната сабя е най-гъвкавото оръжие от всички оръжия, създадени до днес. Пистолетите и пушките са отбранителни, не са нападателни. Насочи се бързо към един противник с пистолет и той ще трябва да те застреля, да те спре, преди да си стигнал до него. Приближи се до човек със сабя и той ще те разсече като печена гъска… освен ако и ти не си със сабя и умееш да си служи с нея по-добре от него.
Сабята никога не прави засечка, никога не трябва да се презарежда, винаги е готова. Най-големият й недостатък е, че изисква голямо умение, търпение и желание за овладяване на това умение. Новобранците не могат да се научат за седмици, дори за месеци.
Но преди всичко (и това беше истинската причина) исках да държа в ръката си Лейди Вивамъс, да чувствам нейната способност да поразява. Бях уплашен до смърт и тя ми даваше кураж.
Те (кои ли бяха тези „те“?) можеха да стрелят по нас от засада, да ни обгазяват, да поставят пред нас мини, да правят много неща. Но те можеха да сторят всичко това, дори и да държах в ръката си един от тези странни пистолети. Със сабя в ръка бях спокоен, не чувствах страх… и това правеше моя „мъничък“ отряд по-уверен. Ако един командир има нужда да носи като талисман заешки крак, той трябва да го носи… а тази сладка сабя беше по-голям талисман от заешките крачета на цял Канзас.
Пред нас се простираше проходът, без никаква чупка, без никакъв шум, без никаква заплаха. Скоро отворът се изгуби зад нас. Голямата кула изглеждаше празна, но не и мъртва. Беше жива, така както е жив един музей нощем, с вцепенено настояще и злокобно минало. Стиснах здраво сабята, после я поотпуснах и раздвижих пръстите.
119
Голямо животно от семейството на елените, населяващо Канада и северната част на САЩ — бел.пр.