Плъхове, много плъхове, които тичаха и писукаха по стените около нас, под нас, над нас. Започнах да се потя и съжалих, че бях пил толкова много вода. Тъмнината и теснотията ставаха все по-лоши, докато накрая се наложи да пълзим през един неравен тунел, издълбан в скала, после да се влачим по корем в пълна тъмнина, сякаш се промъквахме през тунела на Chateau d’if120… a плъховете се промушваха покрай нас, писукаха и ни дращеха.
Не, аз не пищях. Стар беше зад мен и също не пищеше, нито се оплакваше от раната в ръката. Тя ме потупваше по крака всеки път, когато се промъкнеше напред, за да ми каже, че е добре и че Руфо също е добре. Не губехме сили за говорене.
Видях нещо неясно, нещо като два светли духа. Спрях, вперих взор, примигах и отново ги загледах. После прошепнах на Стар:
— Виждам нещо. Остани тук докато се промъкна и разбера какво е. Чуваш ли ме?
— Да, милорд.
— Кажи и на Руфо.
После извърших единственото си геройство, което съм вършил през живота си: промъкнах се напред. Храбростта идва по някакъв необясним начин, когато човек е така изплашен, че свинктерите121 му не държат и не може да диша, и има опасност сърцето му да спре. Точно такова беше състоянието в този момент на Е. С. Гордън, бивш редник първи клас и по професия герой. Бях съвсем сигурен какво представляваха онези две слаби светлини и колкото повече се доближавах до тях, толкова повече растеше моята увереност… можех да помириша проклетото нещо и да видя очертанията му.
Плъх! Не от ония плъхове, които живеят в градските сметища и понякога ядат бебета. Гигантски плъх, достатъчно голям, за да запуши тесния тунел, за да няма никакво място за маневриране, когато ме нападне. Най-доброто, което можех да направя, беше да се промъкна към него с изнесена напред сабя, насочена така, че да мога да го накарам да яде стомана… защото ако той се промушеше покрай това острие, нямаше да разполагам с нищо, освен с голите си ръце, без дори да имам необходимото ми пространство да ги използвам.
Преглътнах тежко и се промъкнах няколко инча напред. Стори ми се, че огромният плъх беше свел малко очите си надолу, сякаш се готвеше за атака.
Не последва атака. Светлината стана по-определена и се раздалечи и когато се придвижих един-два фута напред, разбрах с облекчение, че не бяха очи на плъх, а нещо друго… няма значение какво, важното, че не беше плъх.
Продължих бавно да се придвижвам. Предчувствах, че яйцето беше в тази посока, но все още не знаех какво представлява то и най-добре щеше да е по-напред да го видя, а след това да кажа на Стар да ме последва.
„Очите“ се оказаха две дупки върху гоблен, който покриваше края на тесния проход. Виждах конците, с които беше избродиран и когато изпълзях до него открих, че мога да погледна през една от дупките.
Зад него се простираше голяма стая, подът на която беше няколко фута по-нисък от мястото, на което стоях. В далечния край, на около петдесет фута, до една маса стоеше мъж и четеше книга. Докато го гледах той вдигна очи от книгата и се взря право в мен. Изглежда се колебаеше.
Аз обаче не се поколебах. Гобленът висеше доста хлабаво, така че успях да пъхна единия си крак под него и се хвърлих напред, смъквайки го със сабята си. Препънах се, но се задържах на крака, готов да посрещна евентуално нападение.
Човекът се оказа не по-малко бърз. Хвърли книгата на масата, измъкна сабята си и тръгна към мен. После спря, приклекна леко, изнесе китката си напред, обърна лявото си рамо назад и насочи рапирата си към мен… първокласен фехтовач… огледа ме от горе до долу, докато между нас имаше все още три или четири фута.
Не се втурнах към него. Има си тактика за спечелване на боя, за поразяване на „целта“, преподавана от най-добрите фехтовачи, и тя се състои в бързото изнасяне на ръката напред, китката и острието като едно цяло… цялостна атака, а не е опит за париране. Но тази атака е успешна само при идеално подбиране на момента, когато видиш, че противникът за момент се е отпуснал. В противен случай си е чисто самоубийство.
Този път сигурно щеше да бъде самоубийство. Той беше готов като настръхнал котарак. Това ми позволи да го видя в пълен ръст. Беше мъничък, чист човек, с дълги ръце за неговия ръст. Може би щях да достигна до него, а може и да не можех, особено като се вземе предвид, че неговата рапира беше от стария модел, по-дълга от Лейди Вивамъс (но поради това по-бавна, освен ако той не беше с много силна китка). И беше облечен повече като парижанин от времето на Ришельо.
Всъщност той беше един грозен, нахален малък мъж, с весела усмивка и с най-големият нос западно от Дюранте. Напомни ми за носа на първия ми сержант, който беше много чувствителен и го бяхме кръстили „Шнозола“. Но приликата свършваше дотук; първият ми сержант никога не се усмихваше и имаше малки, свински очички. Очите на този човек бяха весели и горди.
121
Пръстеновиден еластичен мускул, който при свиването си затваря естествен външен отвор в организма — бел.пр.