— Върви си — каза врачката на Агафия, — изцерих ти кравата, ще оздравее. Моли се на Богородица. Се бо света чертог и книга слова животнаго.30
8
Боевете се водеха по западните окрайнини на тайгата. Но тя беше тъй необятна, че в нейните мащаби това сякаш ставаше в някакви далечни краища на държавата, а скътаният в дебрите й лагер беше тъй многоброен, че колкото и мъже да отидеха на бой, винаги оставаха още повече и станът никога не биваше безлюден.
Тътенът на далечното сражение почти не стигаше до лагера. Изведнъж наблизо изтрещяха няколко изстрела. Те екнаха бързо един подир друг и веднага преминаха в непрекъсната безредна стрелба. Хората, застигнати от престрелката, хукнаха да бягат. Партизаните от спомагателните лагерни резерви се втурнаха към талигите. Настъпи паника. Започна всеобщо привеждане в бойна готовност.
Скоро паниката утихна. Тревогата се оказа фалшива. Но ето че народът отново взе да се стича към мястото, дето бяха стреляли. Натам прииждаха нови и нови тълпи.
Навалицата обкръжаваше някакъв кървав човешки чукан, проснат на земята. Осакатеният още дишаше. Бяха му отрязани дясната ръка и левият крак. Невероятно изглеждаше как с другата ръка и крак бе успял да допълзи до лагера. Отрязаните крайници бяха завързани на гърба му като страшни кървави меса заедно с дъсчица с дълъг надпис, в който между ужасните псувни се казваше, че това е отмъщение за зверствата на еди-кой си червен отряд, с който партизаните от горското братство нямаха нищо общо. Освен това беше добавено, че същото чака всички, ако до уречения в надписа срок партизаните не се покорят и не предадат оръжието си на представители от корпуса на Вицин.
Облян в кръв, с пресекващ и заглъхващ глас, непрестанно губейки съзнание, многострадалният нещастник разказа за изтезанията и мъченията в тиловите военно-следствени и наказателни части на генерал Вицин. Бил осъден на обесване, но като помилване му сменили наказанието с отсичане на ръката и крака, за да го пратят в този осакатен вид да плаши партизаните. Почти до лагерната гранична линия го пренесли на ръце, там го пуснали на земята и му наредили да пълзи, като го подтиквали отдалече с изстрели във въздуха.
Осакатеният едва мърдаше устни. За да разберат неясния му шепот, го слушаха приведени и ниско склонени над него. Той пошепна:
— Пазете се, братя. Те разкъсаха отбраната.
— Пратихме заслон. Кипи голяма битка. Ще се удържим.
— Пробив. Пробив. Той иска изневиделица. Знам аз. Ох, братя, не мога. Вижте, кръвта ми изтича, кръв храча. Сега ще издъхна.
— Чакай. Почини си. Помълчи. Не го карайте да говори. Не виждате ли, че му вреди.
— На пестил ме направи, кръвопиецът, извергът. В кръв, вика, ще те удавя, казвай кой си. Как да му кажа, братя, като съм истински дизелтьор. Да. Побегнах от него при вашите.
— Казваш: той. Но кой от техните така те подреди?
— Ох, братя, отвътре изгарям. Дайте малко дъх да си поема. Ще ви кажа. Атаман Бекешин. Полковник Щрезе. Вициновите. Вие тук в гората нищичко не знаете. В града е вой до бога. Живи хора изкормват. Живи хора режат на каиши. Вкарват те за врата някъде си, не знаеш къде, тъмно като в рог. Опипаш наоколо — клетка, вагон. Вътре четиридесет души и повече, по долни дрехи. И току отключат отвън и с лапата, когото докопат. Който им падне. Хайде навън. Все едно както се колят кокошки. Бога ми. Кого бесят, кого бият, кого карат на разпит. Смлатят го хубавичко, посипят му раните със сол и го ощавят с вряла вода. Ако не издържи и се изпусне по нужда, карат го: яж! Ами децата, ами жените, о, божичко!
Нещастникът вече беше взел-дал. Не довърши, викна и предаде богу дух. Всички някак отведнъж усетиха този миг, свалиха шапки и взеха да се кръстят.
Вечерта друга новина, къде по-страшна, обиколи целия лагер.
Памфил Палих беше в тълпата, която бе обкръжила умиращия. Той го видя, чу разказа му, прочете заканителния надпис на дъсчицата.
Постоянният страх за съдбата на семейството му, в случай че го убият, го обзе с небивала сила. Във въображението си ги виждаше вече подложени на мъчителни изтезания, виждаше изкривените им от болка лица, чуваше стоновете им и виковете за помощ. За да ги спаси от бъдещите страдания и да прекрати собствените си, той, луд от мъка, сам ги изкла. Съсече жена си и трите деца със същата остра като бръснач брадва, с която бе дялкал играчки от дърво за момиченцата и за Любимеца си Фльонушка.
Най-странното е, че не се самоуби веднага след стореното. Какво ли бе мислил? Какво би могъл да очаква от бъдещето? Какви планове и намерения би могъл да има? Той беше явно умопобъркан, безвъзвратно свършено същество.