— Откъде-накъде! Аз не само че не го обичам — аз го презирам.
— Дали се познаваш толкова добре? Човешката и особено женската натура е тъй неясна и противоречива! С някакъв крайчец на своето отвращение ти може би си много по-зависима от него, отколкото от всеки друг, когото обичаш по своя воля, без принуда.
— Колко е страшно това, което казваш. И както винаги си толкова точен, че подобно противоестествено нещо ми звучи като истина. Но тогава е ужасно!
— Успокой се. Не ме слушай. Исках да кажа, че те ревнувам от нещо тъмно, несъзнателно, от нещо, за което няма обяснение, което и през ум не може да ти мине. Ревнувам те от всичко, което те заобикаля, от капчиците пот по кожата ти, от бацилите, които се носят във въздуха и могат да проникнат в теб, да отровят кръвта ти. Така те ревнувам и от Комаровски, който ще те отнеме някога от мен, както някога ще ни раздели моята или твоята смърт. Знам, че тези думи ще ти се сторят някакъв поток от неясноти. Не мога да се изразя по-ясно и по-точно. Аз безумно, безкрайно, до лудост те обичам.
13
— Разкажи ми нещо повече за мъжа си. Той е „вписан редом с мене във страницата черна на съдбата“ — както казва Шекспир32.
— Откъде е това?
— От „Ромео и Жулиета“.
— Много съм ти разказвала за него в Мелюзеево, когато го търсех. И после тук, в Юрятин, в първите ни среши с теб, когато ти ми каза, че е искал да те арестува в своя вагон. Мисля, че съм ти разправяла, или не съм, може би се лъжа, как веднъж го видях отдалече, когато се качваше в колата. Не можеш да си представиш с каква охрана беше! Мисля, че почти не беше променен. Същото красиво, честно, решително лице, най-честното от всички лица, които съм виждала на света. Нито сянка от позьорство, мъжествен характер. Такъв е бил винаги и такъв си остана. Но все пак забелязах една промяна, която ме разтревожи.
Сякаш нещо отвлечено беше влязло в този облик и го беше обезцветило. Живото човешко лице бе станало олицетворение, принцип, израз на идеята. Сърцето ми се сви, когато го видях. Разбрах, че това е резултат от онези сили, на които се е подчинил, възвишени, но умъртвяващи и безмилостни, които и него няма да пощадят някой ден. Стори ми се, че е белязан и че това е печатът на обречеността. Но може би бъркам. Може би съм под впечатление на твоите думи, когато ми описа вашата среща. Толкова много неща копирам от теб извън взаимността на чувствата ни.
— Не, разкажи ми за вашия живот преди революцията.
— От малка копнеех за чистота. Той беше нейното въплъщение. Бяхме почти съседи. Той, Галиулин, аз. Аз бях за него детското му увлечение. Той примираше и припадаше, щом ме видеше. Сигурно е грозно, че говоря за това и че го знам. Но щеше да е още по-грозно, ако се преструвах, че не го знам. Аз бях детската му любов, онова заробващо чувство, което крием, което детската гордост не ни позволява да издадем и което без думи се изписва на лицето ни и е очевидно за всички. Бяхме приятели. Ние с него сме толкова различни, колкото съм еднаква с теб. И аз тогава го избрах в сърцето си. Реших да свържа живота си с това прекрасно момче веднага щом пораснем и още тогава мислено се сгодих за него.
Ако можеш да си представиш само колко е талантлив! Невероятно! Син на обикновен стрелочник или кантонер, той благодарение на своята даровитост и упорития си труд достигна — насмалко да кажа нивото, но по-точно — върховете на съвременните университетски знания по две специалности: математиката и хуманитарните науки. Да не е малко!
— В такъв случай какво попречи на семейното ви разбирателство, щом толкова сте се обичали?
— Ох, колко е трудно да се отговори на този въпрос! Сега ще ти го разкажа. Но странно. Аз ли, слабата жена, да обяснявам на теб, който си толкова умен, какво става сега с живота изобщо, с човешкия живот в Русия, и защо се рушат семействата, включително твоето и моето? О, като че ли въпросът е в хората, в сходството и несходството на характерите, в любовта и нелюбовта! Всичко производно, подредено, всичко, свързано с всекидневието, с човешкото гнездо и реда, всичко това отиде по дяволите ведно с преврата сред цялото общество и неговото преустройство. Всичко, свързано с бита, е съсипано и разрушено. Остана само небитовата, неприложената сила на голата, обрана до шушка душевност, за която нищо не се е променило, защото през цялото време е треперила, зъзнала е и се е стремила към най-ближната до себе си, също гола и самотна. Ние с теб сме като първите хора, като Адам и Ева, които в началото на света не са имали с какво да се прикрият — и ние с теб сме така голи и бездомни в края на света. Ние с теб сме последният спомен за всичко безкрайно велико, което е било сътворено в света за хиляди и хиляди години между тях и нас, и в памет на тези изчезнали чудеса ние дишаме и се обичаме, и плачем, и държим един за друг, и се вкопчваме един в друг.