В единия случай по заповед на народния вожд, патриарха Мойсей, и по знак на вълшебната му тояга се отваря морето, пуска по сухо цяла народност, несметно многолюдие от стотици хиляди хора, и когато минава последният, отново възвръща водите и покрива, потапя преследвачите египтяни. Зрелище в старинен дух, стихията, послушна на гласа на вълшебника, грамадни тълпящи се множества като римски войски в поход, народът и вождът, всичко е зрелищно, чутовно, проглушаващо.
В другия случай — момиче, най-обикновена девойка, на която старият свят изобщо не би обърнал внимание, тайно и тихомълком дава живот на един младенец, ражда живота, чудото на живота, живота на всички. „Живота всех“, както го наричат после. Раждането е незаконно не само от гледна точка на книжниците, задето е извънбрачно. То противоречи на законите на природата. Момичето ражда не по необходимост, а по чудо, по вдъхновение. Това е същото вдъхновение, което Евангелието, противопоставяйки изключителното на обикновеното и празника на делника, иска да постави в основата на живота — като противодействие на всевъзможните принуди.
Каква невероятна промяна! Как става така, че за небето (защото това трябва да се оценява с очите на небето, пред лицето на небето, всичко това се извършва в свещените рамки на изключителността) — как става така, че за небето едно частно човешко събитие, нищожно от гледна точка на древността, се превръща в равнозначно с преселение на цял народ?
Нещо се е изместило в света. Свършила е властта на Рим, властта на количеството, натрапеното със заплахата на оръжие задължение да се живее ведно и накуп. Вождовете и народите остават далечно минало.
На тяхно място идва личността и проповедта на свободата. Отделният човешки живот вече е божие повествование, изпълва със съдържанието си пространството на вселената. Както се казва в едно от песнопенията на Благовещение, Адам искал да бъде Бог и съгрешил, не го постигнал, а сега Бог става човек, за да стори Адам Бог („человек бывает Бог, да Бога Адама соделает“).
Сима продължи:
— Сега ще ви кажа още нещо на същата тема. Но първо едно малко отклонение. По отношение на грижите за трудещите се, закрилата на майчинството, борбата със стремежа за забогатяване нашето революционно време няма равно на себе си, то е небивало време с придобивки, които ще останат за дълго, завинаги. Но колкото до представите за живота, до философията на щастието, която се насажда сега, просто не мога да повярвам, че всичко това се говори сериозно, толкова е смешна тази отживелица. Тези декламации за вождовете и народите биха могли да ни запратят в старозаветните времена на скотовъдните племена и патриарсите, ако имаха възможността да връщат живота и да отхвърлят историята хилядолетия назад. За щастие това е невъзможно.
Няколко думи за Христос и Магдалина. То не е от евангелската притча за нея, а от молитвите през Страстната седмица, мисля, че на Велики вторник или сряда. Но вие знаете всичко това и без мен, Лариса Фьодоровна. Просто искам нещо да ви припомня, а не да ви поучавам.
Страсти на славянски, както много добре знаете, означава преди всичко страдания, страсти Господни, „грядый Господь к вольной страсти“ (Господ, който отива на доброволни мъки). Освен това тази дума се употребява в по-късното си значение на пороци и въжделения. „Страстем поработив достойнство души моея, скот бых“ или „Изринувшеся из рая, воздержанием страстей потщимся внити“33 и т.н. Сигурно съм покварена, но не обичам предпасхалните моления на тази тема, посветени на обуздаването на чувствеността и умъртвяването на плътта. Винаги ми се струва, че тези груби, плоски молитви, лишени от поезията, присъща на другите духовни текстове, са съчинени от мазни шкембести монаси. Не говоря, че те самите са живели неправедно и са лъгали другите. Не, дори да са живели целомъдрено. Не става дума за тях, а за съдържанието на откъсите. Всички подобни безпокойства придават прекалено голямо значение на различните немощи на тялото и дали то е угоено или изнурено. Това е гадно. Тук някаква мръсна, несъществена второстепенност е въздигната на незаслужена, неподобаваща висота. Извинете ме, че толкова се отклонявам от главното. Сега ще ви възнаградя за забавянето.
Винаги ме е занимавало защо се споменава за Магдалина точно срещу Пасха, в навечерието на Христовата кончина и възкресението му. Не знам причината, но напомнянето какво е всъщност животът е тъй навременно в мига на прощаването с него и преди завръщането му. Сега чуйте с каква истинска страст, с каква независима прямота се прави това.
Не е уточнено дали се отнася за Магдалина, за Мария Египетска или за някаква друга Мария. Както и да е, тя моли Господа: „Разреши долг, якоже и аз власы“ Тоест „отпусни вината ми, както аз отпускам косите си“. Как веществено е изразена жаждата за прошка, разкаянието! Просто ти се струва, че може да се докосне!
33
„Подчинил на страстите достойнството на душата си, станах скот“; „Изгонени от рая, нека се потрудим чрез въздържание от страстите да влезем в него“. — Б. пр.