От вчерашното пране и къпане в къщата се усещаше влага. Прозорците се покриха с пухкав скреж, черни струйки се стичаха по влажните стени от тавана до пода. В стаите стана тъмно и неуютно. Юрий Андреевич носеше дърва и вода, продължаваше недовършения оглед на къщата с непрекъснати открития и помагаше на Лара, от сутринта заета с непрестанно изникващи все нови и нови домакински грижи.
Отново в разгара на някаква работа ръцете им се докосваха и оставаха една в друга, вдигнатото за пренасяне се слагаше на пода, непренесено до местоназначението, и ги разтърсваше пристъп на замайваща непреодолима нежност. Отново работата не вървеше и всичко им изхвърчаше от главата. И пак минутите летяха и часовете минаваха, и ставаше късно, и двамата с ужас се съвземаха и си спомняха за оставената без контрол Катенка или за ненахранения и ненапоен кон, и презглава се втурваха да наваксват и да довършват недонаправеното, и ги измъчваше чувство за вина.
От недоспиването докторът имаше главобол. Чувствуваше се като след преливане в сладка мъгла и с тежка, блажена слабост в цялото тяло. С нетърпение чакаше нощта, за да се върне към прекъснатия труд.
Предварителната работа се извършваше вместо него от сънената омая, която го изпълваше, затъмняваше всичко наоколо и забулваше мислите му. Обобщената безформеност, която тя придаваше на всичко, се лееше в посоката, предшествуваща точността на окончателното въплъщение. Подобно на недовършените първи чернови наброски, измъчващата го бездейност от целия ден служеше като необходима подготовка за трудовата нощ.
Немарата на изтощението не оставяше незасегнато, непретворено нищо. Всичко търпеше промени и добиваше нов вид.
Юрий Андреевич чувствуваше, че мечтите му за по-стабилно заселване във Варикино няма да се сбъднат, че часът на раздялата с Лара наближава, че неминуемо ще я загуби и подир туй желанието за живот, а може би и самия си живот. Мъка глождеше сърцето му. Но още повече го измъчваше очакването на вечерта и желанието така да изплаче тази мъка, че всеки да заплаче.
Вълците, за които си спомняше целия ден, не бяха вече вълци на снега под луната, а се превърнаха в тема за вълците, превърнаха се в представа за вражеска сила, която си е поставила за цел да погуби доктора и Лара или да ги пропъди от Варикино. Идеята за тази враждебност се развиваше и до вечерта придоби такава сила, сякаш в Шутма бяха открили следи от праисторическо страшилище и в дерето се беше стаил чудовищно грамаден фантастичен дракон, който точеше зъби за доктора и ламтеше за Лара.
Дойде вечерта. Докторът както снощи запали газената лампа на масата. Лара и Катенка си легнаха по-рано, отколкото предната нощ.
Написаното вчера се състоеше от два вида творения. Познатото, уточненото в последните си видоизменения беше записано чисто, с калиграфски почерк. Новото беше нахвърляно със съкращения, точки и неразбираеми ченгелчета.
Докато разчиташе драсканиците си, докторът изпита обичайното разочарование. Снощи същите тези места го бяха насълзявали и сливали с неочакваните си прозрения. А сега тъкмо такива мними сполуки го разочароваха и го огорчиха с явната си изкуственост.
Той цял живот бе мечтал за приглушена и сдържана оригиналност, външно неразличима и скрита под покрова на общоупотребяваните и привични форми, цял живот се бе стремил да постигне спокоен, непретенциозен стил, при който читателят и слушателят усвояват съдържанието, без дори да усетят как е станало това. Цял живот се бе домогвал до някакъв незабележим маниер, който да не привлича вниманието, и се ужасяваше, че е толкова далеч от идеала.
В снощните опити му се искаше с простота, граничеща с детско бъбрене, и с нежността на люлчина песен да изрази смесицата от любов и страх, от тъга и мъжество, така че настроението му да се излее сякаш безмълвно и от само себе си.
Сега, когато разглеждаше писанията си на другата вечер, намери, че им липсва съдържателна свръзка, която да съединява разпадащите се стихове. Той се зае малко по малко да преправя написаното и започна в същия лиричен маниер да излага легендата за Егорий Храбър37. Отначало опита широка, разлята петсрична стъпка. Благозвучието, присъщо на самия ритъм, независимо от съдържанието, го подразни с шаблонната си фалшива напевност. Изостави този натруфен размер с цезурата, стегна редовете в четирисрични, както се изчиства многословието в прозата. Писането стана по-трудно и по-интересно. Работата потръгна по-живо, но пак се чувствуваше излишна бъбривост. Той още повече скъси стиховете. Думите придобиха ударна сила в трисричната стъпка, докторът се отърси от последните остатъци сънливост, събуди се, запали се, тесните промеждутъци на редовете сами му подсказваха с какво да ги запълни. Предметите, веднъж споменати, едва-що наречени с думи, започнаха истински да се обрисуват. Той чу коня, който стъпваше по повърхността на стихотворението, както се чува препънатият конски раван в една от баладите на Шопен. Георгий Победоносец препускаше С коня по безкрайните пространства на степта. Юрий Андреевич го виждаше отзад как се отдалечава и става все по-малък. Работеше с трескава бързина, едва успявайки да записва думите и стиховете, които идваха все по-уместни и точни.
37
Името на Св. Георгий Победоносец в руския фолклор (друга форма на същото име е Юрий). — Б. пр.