Очевидно този отговор зависи донякъде и от различията в човешките институции. Най-прясното доказателство за това ни дават някои съседни страни, делящи на практика една и съща естествена среда, но имащи доста различни институции, а по същата причина и доста различен БНП. Ще ви дам четири особено красноречиви примера: Южна и Северна Корея, бившата Западна Германия и бившата ГДР, Доминиканската република и Хаити и Израел и неговите арабски съседи. Сред многобройните „добри институции“, с които разполага всяка първа страна в тези двойки и с които най-често се обяснява и тяхното по-добро благосъстояние, са ефикасното правораздаване, конкуренцията, гарантираното право на частна собственост, липсата на корупция, ниската престъпност и степента на отвореност на местната икономика (за търговия, приток на капитали, чужди инвестиции и т.н.).
Няма спор, че „добрите“, т.е. работещи институции дават част от отговора на нашия въпрос. Много икономисти (ако не и повечето) отиват още по-далеч и смятат, че „добрите институции“ са ключът към успеха. Много правителства, агенции и фондации градят на същата основа и своята политика — това е главното им условие, когато отпускат помощи и заеми, защото са обявили за свой основен приоритет изграждането на „добри институции“ в бедните страни.
Но вече все по-често се признава, че този възглед е и ограничен — не погрешен, а просто ограничен, — защото би следвало да се отчитат и някои други фактори, ако бедните страни наистина искат да станат богати. И това признание също си има политически измерения. Няма как да докараш „добри“ институции в бедна страна като Парагвай или Мали и да очакваш, че тези хора моментално ще се възползват от новата придобивка и ще постигнат същия БНП като Щатите и Швейцария. Критиките на тази идея за „добрите институции“ попадат в две основни категории. Едните отчитат значението и на други проксимални фактори — например общественото здравеопазване, географската специфика (почви и климат), налагаща ограничения на земеделската продукция, както и екологичните поражения. Другата категория критики касае самия генезис на „добрите институции“.
Според последните не е достатъчно да обявиш „добрите институции“ за някакъв важен, макар и проксимален фактор, чийто генезис не представлява практически интерес. Тези институции не са произволно избрана величина, която с еднакъв успех можеш да пренесеш на всяка точка от земното кълбо, без значение дали това е Дания или Сомалия. Аз лично смятам, че всяка такава институция е възниквала в резултат от една дълга верига от исторически връзки, чиято първопричина винаги се е кореняла в географските условия и именно от тях зависят и нейните различни варианти. И ние трябва да разберем естеството на тази верига, ако наистина искаме да изградим, и то бързо, „добри институции“ в страните, които досега са били лишени от тях.
В ПВС на много места споменах, че нациите, доминиращи днес в света, са същите, които още преди хилядолетия са изградили най-старите властови центрове, базирани на производството на храни, или пък са потомци на хора, дошли от тези центрове, а също и че ходът на световната история през последните осем хилядолетия е оставил „тежък отпечатък“ върху нашето настояще. От две нови статии, писани от икономисти (едната от Олсън и Хибс, а другата от Бокстет, Чанда и Путърман50) научавам, че този прословут „тежък отпечатък“ е бил подложен на доста обстойни икономически тестове. Оказа се, че страните с по-стари държавнически или земеделски традиции имат по-висока производителност от тези, които не могат да се похвалят с особено дълга история. Това до голяма степен обяснява и разликите в техния БНП. Но дори и в страните с нисък или относително нисък БНП тези, които имат по-богат исторически опит в държавното устройство и земеделието — като Южна Корея, Япония и Китай — имат и по-висока степен на растеж в сравнение с някои други с по-кратка история като Нова Гвинея и Филипините, независимо че някои от последните притежават много по-впечатляващи природни ресурси. Тоест „тежкият отпечатък“ на историята далеч не винаги е чак толкова неблагоприятен.