Выбрать главу

— Хм. Какво беше най-голямото количество, което сте изпращали в миналото?

— О! — замисли се Хоу, забил поглед в тавана. — Веднъж струва ми се пратихме една стотна от милиграма. Това са десет микрограма.

— Пробвали ли сте да изпратите нещо в бъдещето?

— Няма да се получи — реагира той бързо, — невъзможно е. Не може така да се сменят знаците, защото нужната за случая енергия става безкрайно голяма величина. Това е еднопосочен процес.

— Колко материал можете да изпратите обратно във времето, ако изгорите… да кажем около петдесет килограма плутоний?

Помислих, че нещата вече съвсем се изясняват.

Отговорът дойде много бързо:

— Тъй като при плутония изгаря не повече от два процента от масата, то с петдесет килограма плутоний можем да изпратим около един килограм.

— Само толкова ли? Но как успявате да абсорбирате енергията? Имам предвид, че петдесетина килограма плутоний ще предизвикат доста голяма експлозия.

— Всичко е относително — наду се малко Хоу. — Ако вземем всичката тази енергия и я оставим да изтича малко по малко, можем да я контролираме. Ако пък я пуснем изведнъж, но и също толкова бързо я използваме, пак можем да се справим. При пренасяне на материя във времето енергията се изразходва много по-бързо, отколкото се произвежда, пък било то и чрез ядрена реакция. Така е на теория, естествено.

— Как точно се освобождавате от енергията?

— Тя се разсейва във времето, естествено. Разбира се, минималното време за пренасяне на материя зависи и от нейната маса. В противен случай енергийният интензитет с времето ще стане прекалено голям.

— Добре, хлапе, обаждам се в управлението и оттам ще изпратят човек, за да те закара у вас. Ще поседиш там известно време.

— Но защо?

— Няма да е за дълго.

Така и стана, а след това той получи компенсация.

Прекарах вечерта в главната квартира. Там имаме библиотека — много специална библиотека. Още на сутринта след експлозията трима оператори тихичко се вмъкнаха в библиотеката на университета и се потопиха в нейните документи. Те бяха експерти в своята област. Откриха всеки текст, публикуван някога от Тайуд във всяко едно научно списание и откъснаха всички страници. Никой от университета не бе притеснен.

Други прегледаха файлове на списания и книги. Всичко това изпълни една стая, в която събрахме цялата информация за Тайуд. Нямаше определена причина за такива действия. Те просто представляваха част от процедурата, която се прилага при подобни обстоятелства.

Аз прегледах тези писания. Не научните документи — знаех, че там няма нищо, което би ми свършило работа. Тайуд беше написал поредица от статии за едно списание преди двайсет години. Аз ги прочетох. Прегледах и всяко късче хартия от личната му кореспонденция.

След това седнах, помислих и се уплаших.

Легнах си към четири сутринта и сънувах кошмари.

В девет обаче бях в личния кабинет на шефа и пак се почувствах по същия начин.

Шефът е едър мъж със сива коса. Той не пуши, но си държи една кутия цигари в бюрото и когато не иска да говори, взима една цигара, мотае я известно време между пръстите си и след това я запалва много внимателно. Дотогава или е решил какво да каже, или съвсем няма нищо за казване. После оставя цигарата в пепелника и тя догаря. Сменя по една кутия на около три седмици и всяка Коледа половината му подаръци са кутии с цигари.

Сега обаче не посегна към цигарите. Просто сложи големите си юмруци на бюрото и погледна изпод вежди:

— Какво толкова спешно има?2

Сега обаче не посегна към цигарите. Само сви юмруци и ме погледна изпод навъсените си вежди:

— Какви са резултатите?

Разказах му. Бавно, защото не е лесно да приемеш на сериозно микротемпоралния пренос, особено ако го наречеш пътуване във времето, както направих аз. Шефът само веднъж се усъмни на глас в моята нормалност и това само подчерта сериозността на положението.

Приключих разказа си и двамата се втренчихме един в друг.

— Значи смяташ, че се е опитал да изпрати нещо в миналото — попита Шефът, — нещо с тегло около един-два фута и е унищожил цялата електроцентрала?

— Връзва се — отговорих аз.

Помълчахме. Шефът мислеше, а аз се стараех да не му преча, за да може и той, дай Боже, да стигне до същия извод, който и аз, за да не ми се налага да му казвам…

Защото изобщо не ми се искаше да му казвам…

Защото идеята ми беше напълно безумна. И много страшна.

Така че аз мълчах, Шефът мислеше и от време на време мислите му изплуваха на повърхността.

— Да предположим, че този аспирант, Хоу, е казал истината — обади се Шефът след няколко минути, — и си е струвало да провериш лабораторните му дневници — надявам се, че не си забравил за това…

вернуться

2

Това е вторият разказ в тези сборници, който свършва неочаквано на около една трета преди края. Тази липса обяснява и глупавата грешка с превода на заглавието. Непростима издателска небрежност! Текстът по-нататък е мой приблизителен превод, с дублиране на предишните два параграфа. Бел.Mandor