Бях обхванат от нова идея. Отправих няколко кратки, но настойчиви думи към моите другари и успях да спечеля неколцина от тях за целта си, след което се измъкнахме дръзко от сградата. Втурнахме се посред тълпата, която ни ограждаше. В първия миг всички отстъпиха пред нас. След малко те се прегрупираха, биха се люто и отстъпиха отново. По това време се оказахме далече от павилиона; объркахме се посред тесните улички с надвиснали над тях къщи, до които слънцето никога не достигаше. Сганта ни притискаше стремително, гонеше ни с копията си и ни засипваше с облаци стрели. Самите стрели бяха много интересни с извитите си върхове, които наподобяваха малайски кинжал. Те приличаха на тялото на пълзяща змия, бяха дълги и черни и имаха отровни зъбци. Една от тях ме удари в дясното слепоочие. Отстъпих и паднах назад. Моментално ме обзе ужасна слабост. Гърчех се… изпуснах последна въздишка и… умрях.
— Сега вече трудно ще ни убедите — казах му аз с усмивка, — че цялото ваше приключение не е било сън. Навярно няма да настоявате, че сте мъртвец.
Разбира се, след тези думи очаквах Бедлоу да се измъкне с някоя весела шега, но за мое удивление той се стресна, разтрепера се, побледня и замлъкна. Погледнах към Темпълтън. Той седеше изпънат и вкаменен на мястото си, зъбите му тракаха, а очите му бяха изцъклени до краен предел.
— Продължавайте! — обърна се най-сетне той към Бедлоу с дрезгав глас.
— Дълго време — продължи болният — усещах само мрака, липсата на живота и присъствието на смъртта. Най-сетне през душата ми премина силен и внезапен удар, също като електрически ток. Заедно с него почувствувах, че мога да се движа, и долових светлината. Точно така, долових я, без да я виждам. Стори ми се, че в един миг станах от земята. Но все едно че отсъствувах — не чувах, не виждах, не усещах нищо с тялото си. Тълпата я нямаше. Безредието бе утихнало. Градът бе в относителен покой. Току под мене лежеше трупът ми със стрела в слепоочието, а цялата ми глава бе подута и обезобразена. Но аз можех само да почувствувам това, без да го видя. Нищо не ме интересуваше. Имах усещането, че дори и трупът ми е нещо, което не ме засяга. Волята ми липсваше изцяло, но сякаш нещо ме задвижи и полетях леко отвъд града, като следвах страничната пътека, по която бях влязъл. Когато стигнах до планинската клисура и онова място, където срещнах хиената, почувствувах ново разтърсване като от галванична батерия, а с него се върнаха и усещанията ми за тежест, воля и присъствие на тялото. Отново станах онова, което съм бил винаги, и се отправих бързо към дома, но случката не бе изгубила нищо от яркостта си в моето съзнание; дори и сега нито за миг не мога да си наложа мисълта, че тя е била сън.
— И не е била — каза Темпълтън с дълбоко тържествен глас, — макар че ще бъде трудно да й намерим друго наименование. Нека само предположим, че душата на съвременния човек се намира на прага на смайващи открития в психическата област. Нека се задоволим с това предположение. За останалото мога да дам някои обяснения. Погледнете този акварел, който аз трябваше да ви покажа досега, но необяснимото чувство на ужас ме възпираше да го направя.
Ние погледнахме картината, която той ни показа. Аз не видях в нея нищо необикновено, но ефектът й върху Бедлоу бе поразителен. Докато я гледаше, той едва не припадна. Защото тя бе един малък портрет, на който с изумителна точност се виждаха собствените му черти. Поне аз мислех така, докато го разглеждах.
— Ще видите — каза Темпълтън, — че датата на тази картина, едва забележима ето тук, в самия ъгъл, е 1780 година. Портретът е нарисуван тогава. Това е един мой починал приятел, господин Олдеб, с когото станах много близък в Калкута по времето, когато там управляваше Уорън Хейстингс5. По това време аз бях само на двайсет години. Когато ви видях за първи път в Саратога, господин Бедлоу, именно необикновената ви прилика с портрета ме накара да се запозная с вас, да стана ваш приятел и да направя всичко, в резултат на което се превърнах във ваш спътник, и то постоянен. Направих го, защото преди всичко ме подтикваше скръбният спомен за починалия, като в същото време чувствувах едно тревожно и донякъде примесено с ужас любопитство към вас самия.