— Хвала — отговарям.
— Хубаво време ни е отредено свише.
— И аз го приемам с радост9.
— Днес са разбили още метежници.
— Хвала — отговарям. Не я питам откъде знае. — Какви са били?
— Баптисти. Имали укрепление в Блу Хилс. Принудили ги да излязат от укритието си.
— Хвала.
Понякога ми се иска просто да млъкне и да ме остави да се разхождам на спокойствие. Обаче съм жадна за новини, за каквито и да било новини — дори да не са верни, все нещо значат.
Стигаме до първата бариера, като онези, с които преграждат пътищата или разкопаните канавки: дървен кръст на черни и жълти ивици и червен шестоъгълен знак „Стоп“. До портата има фенери, но не са запалени, защото не е нощ. Знам, че над нас по телефонните стълбове има прожектори за извънредни случаи, а в бункери от двете страни на платното — мъже с автомати. Не виждам прожекторите и бункерите заради наочниците. Просто знам, че ги има.
Зад бариерата на тесния вход ни чакат двама мъже със зелените униформи на Пазителите на вярата, с гербове на раменете и с барети с два кръстосани меча над бял триъгълник. Пазителите не са истински войници. Изпълняват обикновени полицейски задачи и черна работа — например прекопават градините на Съпругите на Командирите — и са или глупави, или възрастни и недъгави, или много млади, с изключение на онези, които тайно са Очи.
Тези двамата са млади: единият е с редки мустачки и с все още пъпчиво лице. Младостта им е трогателна, но не може да ме заблуди. Младите най-често са най-опасните, най-фанатичните, най-бързи с оръжието. Още не са се научили да живеят във времето. С тях трябва полека.
Предната седмица застреляли една жена, тук някъде. Беше Марта. Търсела пропуска си в дрехата, а те помислили, че носи бомба. Взели я за преоблечен мъж. Случват се подобни инциденти.
Рита и Кора познаваха жената. Чух ги в кухнята да обсъждат случилото се.
Вършели са си работата, каза Кора. Грижели са се за нашата сигурност.
А какво по-сигурно от един мъртвец, гневно възрази Рита. Жената не правела нищо нередно. Нямало причина да я застрелят.
Нещастна случайност, каза Кора.
Няма такова нещо, отбеляза Рита. Всичко е предумишлено. Чух я как трополи с тенджерите в мивката.
Е, човек трябва хубавичко да помисли струва ли си да взриви тази къща, каза Кора.
Въпреки това, настоя Рита. Жената се трудела усърдно. Не е заслужавала да умре така.
Има и по-лошо, каза Кора. При нея поне е било бързо.
Да кажем, отговори Рита. Аз бих предпочела да разполагам с малко време преди това. Да подготвя нещата.
Двамата млади Пазители ни поздравяват, като вдигат три пръста към баретите си. Полагат ни се тези прояви на внимание. Би трябвало да изразяват уважение заради службата ни.
Изваждаме пропуските си от джобовете с цип в широките си ръкави, Пазителите ги разглеждат и подпечатват. Единият влиза в кабинката отдясно, за да вкара номерата ни в Компконтрол.
Когато връща пропуска ми, онзи с редките мустачки се навежда и опитва да види лицето ми. Аз повдигам мъничко глава, за да го улесня, виждам очите му и той вижда моите, и се изчервява. Издължена и печална физиономия, овча, с големи кучешки очи — на шпаньол, не на териер. Кожата му е бледа и изглежда нездраво изнежена като кожата под струпеи. Въпреки това усещам порив да положа длан върху това оголено лице. Той пръв отмества поглед.
Случилото се е събитие, дребно нарушение на правилата, съвсем нищожно, почти незабележимо, но подобни моменти са награда за мен, като бонбоните, които като малка криех в дъното на едно чекмедже. Те са шансове, мънички шпионки.
Ами ако дойда нощем, когато е на пост сам — макар че никога няма да му позволят такова усамотение — и му позволя да надникне между белите ми крилца? Ами ако смъкна червената си наметка и му се покажа — и на двамата — на треперливата светлина на фенерите? Сигурно това си мислят понякога, докато стоят безкрайно дълго край бариерата, през която не преминава никой освен Командирите на праведните с дългите си черни автомобили или техните сини Съпруги и забулени в бяло дъщери, запътили се към Избавления или Молитвонади, или трътлестите Марти, или рядко някой Родомобил, или Прислужниците пеша. И понякога черен микробус с нарисувано бяло крилато око отстрани. Прозорците на микробусите са затъмнени, а мъжете на предните седалки носят тъмни очила — двойна тъма.
Микробусите са по-безшумни от другите автомобили. Извръщаме очи, когато минават. Ако отвътре се разнасят звуци, стараем се да не ги чуваме. Ничие сърце не е напълно предано10.
Когато черните микробуси стигнат до пропускателен пункт, им махват да преминават, без да ги спират. Пазителите не искат да рискуват да поглеждат вътре, да претърсват, да се съмняват в авторитета им. Независимо какво си мислят.
9
„… а това, що падна на камък, са ония, които, кога чуят словото, с радост го приемат, ала нямат корен и временно вярват, а във време на изкушение отстъпват.“ (Лук. 8:13). — Б.пр.
10
„… защото очите Господни обгледват цялата земя, за да помагат на ония, чието сърце е напълно предадено Нему.“ (2 Парал. 16:9). — Б.пр.