Край масата стоеше главният балсаматор, готов да обясни на фараона целия процес по мумифицирането. В негово лице той откри внимателен слушател, защото господарят ни се интересуваше и от най-малките подробности. По едно време се уплаших да не би отново да забрави за достойнството си и воден от детско любопитство, да се закатери по диоритения блок, за да разбере дали дупките пасват на тялото му — нищо чудно погребалната маса да му е изглеждала като нова дреха, която следва да се пробва.
За щастие се въздържа от подобна постъпка и се задоволи да изслуша подробните обяснения, как щял да бъде направен първият разрез — от гърлото до слабините му — и как вътрешностите му щели да бъдат извадени и подредени една до друга — черен дроб, бял дроб, стомах, черва… Сърцето, като огнище на божествената искра, щяло да остане на мястото си непокътнато, както и бъбреците, понеже са свързани с водата, а следователно и с Нил — непресъхващия извор на живота.
Като изслуша тази съдържателна лекция, фараонът внимателно разгледа четирите вази, които щяха някога да съхраняват вътрешностите му. И четирите стояха върху по-малък каменен блок встрани. Бяха направени от млечнобял, почти прозрачен алабастър. Върху запушалките им бяха изобразени някои от боговете-животни: Анубис — чакалът, Сухос — крокодилът, Тот — ибисът и Сехмет — лъвицата. Те щяха да пазят божествените органи на фараона, докато той не възкръснеше за вечния живот.
На същата маса, върху която стояха вазите, балсаматорите бяха подредили и всичките си инструменти заедно с цял куп допълнителни гърнета и амфори, в които държаха солите, смолите и останалите вещества, необходими за мумифицирането. Фараонът беше като омагьосан от лъскавите бронзови скалпели, чието предназначение беше да му разпорят корема, и когато балсаматорът му показа и заострена метална кукичка, с която само чакаше да му бръкне в носа, за да извади мозъка му, той не можа да се сдържи и ахна, като в същото време пое зловещия инструмент в ръка с истинско благоговение.
Когато фараонът най-сетне научи всичко, което желаеше, за балсамирането, господарката Лострис насочи вниманието му към стенописите и релефите, покриващи стените на храма. Още не бяха съвсем готови, но и така можеха да възхитят зрителя с идеите си и майсторството на изпълнителя. Повечето от първоначалните скици бяха излезли изпод моята ръка, а и останалите, нарисувани от дворцовите художници, също минаваха през мен. После биваха нанасяни с въглен върху стените. Недостатъците им поправях пак аз, като правех нужните корекции на око. И сега цял екип от каменоделци се беше заел да издълбае изображенията в пясъчника, а след тях чакаха реда си онези, които трябваше да оцветят вече готовия релеф.
Основният цвят, на който бях спрял избора си, беше синият във всичките му оттенъци: в цвета на синигера, на небето, на Нил при изгрев, на цветчетата на пустинната орхидея и дори в почти сребристия отблясък на речния костур, който се мята в мрежата на рибаря. Не бях забравил и другите цветове, особено червеното и жълтото, които египтяните обичат толкова много.
Фараонът, придружен от господаря Интеф, който беше в качеството си на Пазител на царските гробници, обиколи високите стени, коментирайки на висок глас видяното. Разбира се, че бях избрал за тема на стените „Книгата на мъртвите“6: бях нарисувал карта на дългия път, който сянката на фараона трябва да измине, преди да стигне до подземния свят, заедно с всички опасности и изпитания по него.
Господарят се спря задълго пред изображението на бога Тот с птичата му глава и дългия, извит клюн на ибис. Божеството държеше сърцето на фараона върху едното блюдо на своите везни, върху другото беше положено перцето на правдата. Ако сърцето се окажеше нечисто, то щеше да натежи и божественият съдия мигновено щеше да го хвърли на чудовището с глава на крокодил, което само чакаше в краката му да го разкъса. Фараонът тихичко си повтори онази молитва от „Книгата на мъртвите“, която трябваше да го предпази от подобно нещастие, и мина на следващата картина.
Стана почти пладне, когато той завърши инспекцията на погребалния храм и поведе свитата си към двора. Там, на откритото, вече го чакаше пищно угощение, подготвено от дворцовите готвачи.
6
„Книга на мъртвите“ — един от най-забележителните документи, останали от древността. — Б. пр.