С възходящ прав ритник Дилайла го улучи право в топките. Онзи глухо изхърка, като че се канеше да повърне, и се прегъна надве. Дилайла прекрачи напред и стовари крак върху извивката на стъпалото му. Той пак изпъшка и се помъчи да отстъпи назад със ситни крачки. Докато пренасяше тежестта върху другия крак, Дилайла се завъртя и го ритна отстрани по коляното. Раздаде се зловещ пукот и младокът с писък се свлече на паважа. Видях как Дилайла отмерва разстоянието. После пак прекрачи напред и заби шут право в лицето му. От носа на хлапака изригна кръв и той изпищя като полска мишка в ноктите на сокол.
Дилайла спря и огледа другите трима. В изражението й нямаше предизвикателство, а само мълчалив въпрос: Кой иска да бъде следващият?
Те се вторачиха с разширени очи в своя сгърчен, скимтящ сънародник, после пак вдигнаха глави към нея. Накрая единият успя да измънка:
— Защо… защо трябваше да го правите?
Ако бях в настроение за приказки, или поне малко по-меко настроен, бих им обяснил, че това се нарича „приключващ ход“. Идеята е, че когато си имаш работа не с професионалисти, а с прости побойници, трябва да причиниш на един от тях нещо тъй грозно, тъй безсмислено и жестоко, че останалите мигновено да преминат от „Дайте да потрошим някого“ на вълна „Слава Богу, че не бях аз“. И докато временно са парализирани от твоя садизъм, можеш безпрепятствено да се отдалечиш.
Сега им трябваше само задача, върху която да съсредоточат разпиляното си внимание.
— Най-добре отведете приятеля си в болница — подметнах безразлично аз, знаейки, че това ще помогне. Докоснах лакътя на Дилайла и се отдалечихме.
На връщане до хотела сменихме три таксита. Нямаше смисъл да улесняваме една евентуална проверка кои сме и къде отиваме. Пътувахме с наведени глави и мълчахме.
След като се прибрахме в хотелската стая, аз заключих вратата зад нас. Леглото беше грижливо оправено, светлините намалени и безметежната атмосфера изглеждаше някак нереална след станалото преди малко. Дилайла си свали обувките и ги огледа. Едната явно беше изцапана с кръв, защото тя я отнесе в банята. Чух как потече вода, после спря. След малко Дилайла се върна и остави обувките до прозореца. После седна на леглото и ме погледна, все още зачервена.
— Извинявай за онова — каза.
Свих рамене.
— Радвам се, че онзи път във Фукет беше поне отчасти по взаимно съгласие. Иначе сигурно днес щях да куцам.
Разсмяхме се по-силно, отколкото заслужаваше коментарът, и аз осъзнах, че все още сме леко замаяни.
Обикновено така е след сблъсък. Запитах се дали и тя разпознава признаците. Когато смехът заглъхна, казах:
— Аз обаче не бих си губил времето да се занимавам с ония хлапаци. Просто щях да мина през тях, преди да са събрали кураж.
Тя кимна.
— После разбрах какво беше замислил. Но не съм силна в раменете като теб. Налага се да играя по друг начин. Пък и трябва да признаеш, че за разлика от теб мога да вкарам в уравнението елементи на изненада.
— Вярно. Май ще трябва да попривикнем един с друг — не бях сигурен как прозвуча това и бързо добавих: — Имам предвид начините на действие — не, и това не звучеше точно. — За да можем… по-добре да се справяме с подобни ситуации.
Погледът й омекна, тя се усмихна съвсем леко и аз усетих, че ме вижда като на длан.
— Значи смяташ, че трябва да попривикнем един с друг?
Погледнах я. Не знаех какво да отвърна.
— Смятам, че не е лоша идея — каза тя, продължавайки да се усмихва лекичко. — И на мен ми мина подобна мисъл.
— Така ли?
— Естествено. А на теб?
Седнах на леглото до нея. Сърцето ми биеше по-силно.
— Да, мислил съм за това.
Тя сложи ръка върху бедрото ми и го стисна.
— Добре.
Трябваше да й кажа. Ако не го сторех, по-късно мълчанието ми щеше да прилича на измама.
— Но съвсем наскоро, след последния ни разговор, получих… новини.
Натискът на пръстите й поотслабна.
— Да?
— Помниш ли как разговаряхме в хотел „Пенинсъла“ в Хонконг? — попитах. Думите излитаха бързо и не можех да ги задържа. — Онази нощ, когато ми разправи за Дов. Казах ти, че има една жена, цивилна, с която провалих нещата.
— Помня.
— Е, изглежда, че последния път, когато бях с нея, още преди да те срещна, не сме… не сме били много предпазливи. И както разбрах…
— O, merde1…
— И както разбрах, има дете. Момче.
Настана дълго мълчание. Седях с разтуптяно сърце и се питах накъде ще се наклонят везните.
— Тя ли се свърза с теб? — попита Дилайла.
Поклатих глава.
— Имам приятел в японското разузнаване. Той се докопал до няколко снимки на жената и детето, направени тайно от моите врагове. Тия хора не знаят как да ме намерят, затова се надяват отново да вляза в живота на онази жена. Затова я държат под наблюдение.