— Не прави това! — Сграбчи китката й. — В Калифорния сме.
— Какво прави градът ни тук? — остро попита тя, останала без дъх. — Та нали беше в Охайо!
— Имаме късмет, че намерихме този! Не говори за това!
— Може пък да е Охайо. Може изобщо да не сме заминавали на запад преди години.
— Това — каза той — е Калифорния.
— Как се казва това градче?
— Колдуотър1.
— Сигурен ли си?
— В горещ ден като този ли? Колдуотър.
— Сигурен ли си, че не е Мелоу Глен2? Или Бризуей Фолс3?
— В разгара на жегата и тези не звучат зле.
— Може пък да е Инклемънт4, Небраска. — Тя се усмихна. — Или Девилс Пронг5, Айдахо. Или Бойлинг Сандс6, Монтана.
— Върни се към ледените имена.
— Минт Уилоу7, Илинойс.
— Ааах. — Той затвори очи.
— Сноу Маунтин8, Мисури.
— Да. — Задвижи люлката и отново се залюляха напред-назад.
— Но знам кое е най-доброто — каза тя. — Ремембрънс9. Точно това е. Ремембрънс, Охайо.
И по усмихнатото му мълчание и начина, по който се люлееше със затворени очи, разбра, че се намират именно там.
— Те дали ще ни намерят тук? — с внезапно безпокойство попита тя.
— Не и ако внимаваме, не и ако се крием.
— О! — възкликна тя.
В далечния край на улицата под ярките лъчи на слънцето внезапно се появи група хора, които си вееха, за да прогонят прахта.
— Ето ги! Ох, какво сме направили, че ни гонят така? Том, да не би да сме грабители или крадци? Да не би да сме убили някого?
— Не, но все пак ни последваха чак до Охайо.
— Преди малко май каза, че сме в Калифорния.
Той отметна глава назад и се загледа в палещото небе.
— Господи, не знам вече. Може да са сложили града на колела.
Непознатите, които се движеха в свой собствен прашен свят, поспряха. Резките им, подобни на лай гласове се чуваха под дърветата.
— Трябва да бягаме, Том! Да се размърдаме! — Задърпа го за лакътя, опита се да го накара да стане.
— Да, но виж. Дреболиите наоколо — нещо не е както трябва. Градчето… — Залюля се с полуотворена уста и отнесен поглед. — Къщата. Нещо във верандата. Навремето имаше само три стъпала. А сега са четири.
— Не!
— Усещам промяната с краката си. И онези цветни стъкла около прозорчето на вратата. Сини и червени. А бяха оранжеви и млечнобели.
Посочи уморено.
— Тротоарите, дърветата, къщите. Цялото проклето градче. Не мога да определя какво му има.
Тя се загледа и започна да осъзнава. Нечия голяма ръка бе събрала всички познати от детството й елементи от градче — църкви, гаражи, прозорци, веранди, тавани, храсти, поляни, улични лампи — и ги бе изсипала в стъкларска пещ и нагорещила до такава степен, че всичко се бе стопило и изкривило. Къщите бяха станали малко по-големи или по-малки от първоначалните си размери, тротоарите се накланяха, камбанариите бяха по-високи. Който и да беше слепил градчето в едно цяло, явно беше изгубил плановете. Беше прекрасно, но странно.
— Да — промърмори тя. — Да, прав си. Познавах с ролерите си всяка пукнатина по тротоара. Не е същото.
Непознатите тичешком завиха по една пресечка.
— Заобикалят — каза тя. — После ще ни намерят тук.
— Не знам — отвърна той. — Може да ни намерят, може и да пропуснат.
Седяха, без да помръдват, заслушани в горещата зелена тишина.
— Знам какво искам — рече тя. — Искам да вляза в къщата, да отворя хладилника, да пийна глътка студено мляко, да надникна в килера и да помириша окачените на тавана банани, да ям поничка с пудра захар направо от купата.
— Не прави опити — каза той, без да отваря очи. — Ще съжаляваш.
Тя се наведе и погледна изпитото му лице.
— Страх те е.
— Мен?
— От нещо толкова просто като това да отвориш вратата!
— Да — отвърна той след дълго мълчание. — Страх ме е. Не можем да бягаме повече. Ще ни хванат и ще ни върнат на онова място.
Внезапно тя се разсмя.
— Не бяха ли странни? Не ни взеха пари за престоя. Харесвах костюмите на жените — изцяло бели и колосани.
— На мен не ми харесваха прозорците — каза той. — Металните решетки. Помниш ли как започнах да издавам звуци като от ножовка и мъжете пристигнаха тичешком?
— Да. Защо все тичат?
— Защото знаем твърде много, затова.
— Аз не знам нищо — каза тя.
— Мразят те, защото си ти, мразят и мен, защото съм аз.
В далечината се чуха гласове.
Жената извади от джоба си увито в носна кърпа огледалце, дъхна върху него и се усмихна на отражението си.