— Ох! — казва тя, навежда се, хваща кабела и след малко го освобождава.
Накрая вдига поглед и се усмихва.
— А ти си…? — осведомявам се аз.
— Смутена.
— Здрасти, Смутена. Аз пък съм Джим — съобщавам и й подавам ръка.
— Аманда — казва ми тя.
— Имаш ли интерком, Аманда?
Кимва.
Направи обява до всички. Общо събрание. Къде ги провеждате обикновено?
— Не съм сигурна — признава ми тя. Това сигурно означава, че в тази компания няма такива събрания. От друга страна, как биха могли да ги провеждат, щом никой не идва на работа. Тя услужливо ми подсказва: — Може би в трапезарията?
— Прекрасно — одобрявам аз. — В такъв случай общо събрание в трапезарията.
— За кога го искаш, Джим?
— Сега.
Сега…? — Това я озадачава. — Дали да не… — Поглежда зад мен към главния офис. Помещението е още тъмно, зад бюрата няма почти никого. — Дали да не изчакаме да дойдат повече хора?
— Не.
Тръгвам през сградата, сякаш съм потенциален купувач, опитващ се да прецени разходите за освежителен ремонт. Уви, това е само преструвка. Няма път назад. А и вече съм преценил — само след десет метра зад линията на рецепцията — че предоставената ми компания е едно вдигащо топла пара корпоративно лайно.
Само че, разбира се, точно затова съм тук. Аз съм директорът спасител. Рестартер. Назначават ме само на места, които се разпадат. Няма да ме видите на кормилото на добре управлявана печатница на пари. Но ако работите някъде, където ръководството е излязло във виртуален дългосрочен отпуск, компанията пари като въглища в роман на Дикенс, а клиентите влизат с честотата на юлски снеговалеж, е, тогава може да видите човек като мен да влиза през входната врата. Впрочем, ако това се случи, не е никак преждевременно да актуализирате трудовата си автобиография.
Ето как става това на практика. Представете си, че сте рисков инвеститор, вложил 20 милиона долара във флоридска софтуерна компания. Минават месеци без никакви признаци на успех. Директорът й ви телефонира задъхано, за да ви съобщи, че зашеметяващи договори са пред сключване до няколко седмици. Само че преговорите така и не се материализират. Новата версия на софтуерния продукт на компанията е в перманентно състояние „готова до месец“. Старата версия е бъгава[1] и практически непродаваема. Междувременно наличните средства в компанията застрашително се топят. Какво да правите? Пускате кепенците, уволнявате всички и преглъщате загубата на инвестираното до момента? Или изсипвате още пари в компанията с надеждата на некомпетентния директор изведнъж да му порасне мозък?
Не. Избирате третия път. Обаждате се на такъв като мен. Аз влитам в компанията, преценявам състоянието й, уволнявам три-четвърти от персонала и се опитвам да спася малкото останало. Нарича се „рестарт“. Може да измисля начин да я продам на някой заинтересуван. А може да обединя няколкото мислещи служители и да организирам създаването на читава нова версия на продукта, която да става за продаване и да буди интерес. От гледна точка на рисковия инвеститор, каквото и да успея да направя, е по-добре от вдигането на ръце от цялата идея, обявяването й за тотална загуба и вписването на „геврек“ в последния ред на балансовия отчет.
Обикновено задачата за рестартиране е краткосрочна — не повече от дванайсет месеца. Получавам сносна заплата, но повечето от компенсацията ми е „според зависи“. Това е евфемизъм, използван от рисковите инвеститори, който означава: „Ако аз не спечеля пари, няма абсолютно никакъв начин да спечелиш ти!“.
Това е възнаграждението. Ако обърна досегашния ход на нещата и рестартирам успешно, ще направя милиони. Ако не успея, ще спечеля малко. Задачата е наполовина мисия за зелена барета, наполовина стрелба по теб с лайномета. С уточнението, че нямаш представа какво ще завариш, докато не минеш през вратата.
По интеркома се разнася гласът на Аманда:
— Внимание, до служителите на „Тао“ — казва тя. Говори с премалял глас, сякаш извършването на публична обява е изтощително до смърт. — Обявено е общо събрание в трапезарията с начало веднага. Повтарям, общо събрание в трапезарията, което започва незабавно!
Въпреки обявата не настъпва особено оживление — някъде зад мен изскърцва самотен стол. И действително, за компания, губеща ежемесечно по над милион долара в налични, липсата на оживление е повече от забележима. Виждам жена с латиноамерикански черти да си боядисва ноктите в клетката си. Минавам покрай друга клетка, в която младеж — той седи с гръб към мен — е сгърбен над бюрото си с телефон на ухото и обсъжда нещо, което по откъслечните думи, които долавям, е свързано с планове за вечеря в компанията на съпруга или приятелка.