Константин Константинов
Рилски манастир
Мъчно би могло да се определи наистина де свършва природното и отде почва човешкото дело: така неразделно сплетени са те тука в някакво грандиозно единство. Неразторгаемо обручение на пустинника с тая чудесна планина, звънтящото име на която излъчва ведрина и усмихнато девическо целомъдрие. Обител — ето най-вярната дума за тоя зелен лабиринт, извисен над земята, с неговите синкаво-мъгляви дебри, с далечните чуки, излени като че от непрозирно стъкло, с пещери, с тия води — тук, там, навсякъде, — които звучат вечер като далечен хор; обител — тоя църковен дом, изумителен като постройка и като белег за онова, което го е сътворило някога — с неговите параклиси и скитове вдън скалите, с аязми и чешми, по които висят тасчета — „пий за здраве“ — от простодушни дарители, с клепалата, с ластовиците, прилични на монахини, които мълчаливо се стрелват между дървените колони, със сумрачните калугерски фигури привечер по пейките, над които се изписва в тоя миг като на огромен иконостас тънкият сребърен месец.
Обител — не пустиня. Нещата добиват тук особен образ, освободени от всякаква връзка със света извън тях, натежнели от значителност, препълнени от някакъв трептящ космичен смисъл. В тоя горещ летен ден, когато из гъсто синьото небе изплуват бели облаци, тръгнали откъм Рибните езера, и сенките им бягат по хълмовете, всичко тук — тия ливади с хиляди нацъфтели цветя — сини, жълти, бели, морави — ококорени между високите полюшнати треви; целият видим и невидим свят на хвърчащи, заскачали, пълзящи животинчета; сивите колони на буките, едва-едва поскръцващи от ветреца, разстлали своята слънчева дантела по пътеката, звънците на едрите кафяви крави, които пасат между клека по върховете; разпенените потоци по урвите; и това странно птиче, което се обажда като човешки глас иззад пещерата на свети Ивана — всичко това диша, блести, цвърти, звънти, блика от неудържим земен благословен живот. Той свети дори в скръбно-мъдрата усмивка на отец Калистрат — и в онова езеро там горе, по пресъхналото дъно на което бавно минува сега черда говеда, но което напролет пак ще се изпълни с чиста вода от снеговете, като символ на вечното възраждане.
Човешки паметник за същото безсмъртие е това огромно светилище. Може би най-великото и най-прекрасното, което е създал българският народ, е тук. Тук единствено може да се проумее вътрешната сила на един човек и на един народ, когато те са едно и също. Тук няма древност — поетична, но мъртва. Смъртта е отстъпила победена и човекът е създал нещо неизмеримо по-значително от себе си. Всяко разрушаване на манастира го е възкресявало всеки път по-голям и по-хубав. Сега, като се изключат постниците и кулата, той е на възраст само сто и няколко години. Но човек наистина се стъписва пред това несравнимо дело на далечния неук майстор и на онези, неизвестните, които са стояли зад него. Десетки огромни колони от камък, три четирикатни крила със зидове от по два метра, безброй дървени стълбове, чардаци розетки, богата вътрешна и външна украса — как е могло да се съгради всичко това в дълбочините на още девствената планина, в онова време, при ония условия, с тогавашните средства? Тук не имало ангария, нито трудова повинност. Не е строяла държава, а един народ, и то — поробен. И тоя народ — безименни селяни, еснафи, дребни духовници — е издигнал една истинска крепост, за да запази безсмъртното, което носи в себе си — своето съзнание и езика си. Една твърдина не за разрушения и зло, едно укрепление на човешка обич, на мъдрост и на светлина. Един бастион на духа, едничък оцелял сред толкова някогашни крепости, градени за тленни неща и превърнати днес в прах.
Времената отдавна са други, разбира се. (Днес манастирът се осветлява с електричество, всяка стая има текуща вода, колата на кооперацията стоварва стоки в склада.) Ала това е само облик, то не е променило същината, която поне веднъж в годината — всеки 28 август1 — се разкрива отново с всичкия си блясък.
Трябва да пристигнете привечер срещу тоя ден, по южния път за манастира. Слънцето току-що е излязло над Седемте езера, хладина се промъква в широката клисура, реката шуми по-отчетливо. На последния завой изведнъж се възправя огромното каменно лице на обителта, с чудесната порта, светнала от лампи, зад която с всяка нова стъпка се разтварят пространният двор, целият озарен от стотици светлини, със стълби, аркади и чардаци, странно напомнящи площада „Св. Марко“ във Венеция. Тих мълвеж се носи вътре, едно множество, благочинно и усмихнато, бавно се люшва, подобно водите на спокойно езеро. По средата църквата грее в здрача като вълшебна златна кутия и над всичко трепти сдържаната суетня на някакво радостно очакване. Тогава отвъд, по самоковския път, край реката, по близките склонове, из окосените ливади, чак до Бялата чешма, пламтят безброй огньове: стотици коля и каруци, окичени с венци по чергилата и добитъка, са пристигнали от всичките български краища за празника. Утре хиляди поклонници в бели ризи изпод новите, още с гънки от сандъците сукмани и абички ще дарят манастира с погачи, с агнета, юнчета, пешкири и покривки, ще вземат нафора в църква, ще се поклонят на мощите, ще запъплят към постниците и гроба, ще накупят кръстчета, икони, щампи за „двадесеттях митарства“ и на третия ден ще отпътуват отново през посърналите вече гори, възкресявайки така едно минало, което е още действителност.