Ала читателят бездруго трябва да знае как се случи всичко това и затуй ние ще споменем набързо историята на неговия още млад живот, вече обилно изпълнен с много силни впечатления. Ранното му детинство мина в Рим; той бе възпитаван според обичая на догарящите римски велможи. За учител, гуверньор, възпитател и всичко, каквото искате, той имаше един абат, строг класик, почитател на писмата на Пиетро Бембо, на съчиненията на Джовани де ла Каза и на пет-шест от песните на Данте, които той четеше само със силни възклицания: Dio che cosa divina! и след това, подир два реда: Diavolo, che divina cosa2, което беше почти цялата му художествена преценка и критика и който насочваше останалия разговор само към броколите и ангинарите, негова любима тема, който знаеше много добре през кое време на годината е най-хубаво да се яде телешко месо, от кой месец трябва да се почва ярешкото, обичаше да побъбри на улицата за всичко това, когато се срещнеше с приятеля си, друг абат, който опъваше много сръчно върху пълните си прасци копринени черни чорапи, като обуваше преди това вълнени, и се пречистваше редовно веднъж в месеца с лекарството olio di ricino3 в чашка кафе и пълнееше всеки ден и час, както пълнеят всички абати. Естествено, че под такова ръководство младият княз не научи много нещо. Научи само, че латинският език е баща на италианския, че монсиньорите биват три вида — едни с черни чорапи, други с лилави, а трети — такива, каквито са почти кардиналски; научи няколко писма от Пиетро Бембо до тогавашните кардинали, повечето от които бяха поздравителни; знаеше добре улица Корсо, по която се разхождаше заедно с абата, вила Боргезе и още две-три дюкянчета, в които абатът се отбиваше да си купува хартия, пера и енфие, и най-сетне аптеката, откъдето вземаше своето olio di ricino. Това беше целият кръгозор от познания на възпитаника. За други земи и държави абатът бе само загатнал с някакви неясни и неуверени думи: че има земя Франция, богата земя, че англичаните са добри търговци и обичат да пътуват, че германците са пияници и че на север има една варварска земя Московия, дето стават такива жестоки студове, от които човешкият мозък може да се пръсне. По-далеч от тия познания възпитаникът навярно не би отишъл, дори и до двайсет и пет годишната си възраст, ако на стария княз не бе хрумнало изведнъж да промени старата метода на възпитание и да даде на сина си европейско образование, което можеше да се дължи отчасти на влиянието на някаква френска дама, към която той бе почнал отскоро да насочва непрестанно лорнета си във всички театри и разходки, като пъхаше всяка минута брадата си в огромното бяло жабо и поправяше черните къдрици на перуката си. Младият княз беше изпратен в Лука, в университета.
Там през шестгодишното му пребиваване неговият жив италиански темперамент, който дремеше под отегчителния надзор на абата, се разгърна. Излезе, че юношата има жадна за висши наслади душа и наблюдателен ум. Италианският университет, дето науката се влачи скрита в сухи схоластични образи, не задоволяваше новата младеж, която вече бе дочула откъслечно живи загатвания за науката, долетели през Алпите. В Горна Италия все повече се засилваше френското влияние; то идеше тук заедно с модите, винетките, водевилите и напрегнатите произведения на необузданата френска муза, чудовищна, пламенна, но тук-там не без белези на талант. Силното политическо раздвижване на списанията от Юлската революция насам се отрази и тук. Мечтаеха за възвръщането на угасналата италианска слава, гледаха с негодувание омразния бял мундир на австрийския войник. Ала италианската натура, любителка на спокойни наслади, не избухна във въстание, за каквото французинът не би се и замислил, всичко завърши само с непобедимото желание да се отиде в Задалпийската, в същинската Европа. Нейното вечно движение и блясък се мержелееха, примамливо в далечината. Там беше ново, противоположността на италианската старина, там започваше деветнайсетото столетие, европейският живот. Душата на младия княз, мечтаеща за приключения и за широкия свят, се стремеше силно нататък и всеки път, когато виждаше пълната невъзможност за това, обземаше го тежко чувство на тъга: той знаеше непреклонния деспотизъм на стария княз, към когото нямаше сила да се нагажда — когато неочаквано получи писмо от него, в което му се предписваше да замине за Париж, да завърши учението си в тамошния университет, а в Лука да дочака само пристигането на чичо си, за да тръгне заедно с него. Младият княз подскочи от радост, разцелува всичките си приятели, даде угощение на всички в една остерия извън града и след две седмици беше вече на път със сърце, готово да посрещне с радостен трепет всяко нещо. Когато минаха Симплон, в главата му се мярна приятната мисъл: той е вече отвъд, той е в Европа! Дивата грозота на швейцарските планини, струпани без перспектива, без въздушна далечина, ужасиха донякъде очите му, свикнали с високоспокойната, милваща красота на италианската природа. Но той веднага засия, щом видя европейските градове, великолепните светли хотели, удобствата, предлагани на всеки пътник, който се разполагаше в чужбина както у дома си. Изрядната чистота и блясък — всичко това беше ново за него. В германските градове го учуди донякъде странния строеж в телата на германците, лишени от стройната хармония на красотата, това чувство, което всеки италианец от рождение още носи в гърдите си; също така немският език порази неприятно неговото музикално ухо. Ала пред него беше вече френската граница и сърцето му потрепера. Пърхащите звуци на модния европейски език погалиха нежно слуха му. Със скрито задоволство той ловеше мекия мълвеж на тия звуци, който още от Италия му се струваше някак възвишен, очистен от всички спазмични движения, придружаващи силните езици на южните народи, които не умеят да спазват мярката. Още по-силно впечатление му направиха особеният род жени — леки, пърхащи. Порази го това изчезващо като пара същество с едва очертани леки форми, с мъничко краче, с тъничка въздушна снага, с отзивчиво пламъче в погледа и с леки, почти неизговаряни думи. Той с нетърпение очакваше Париж, населяваше го с кули и с дворци, измислил си бе свой образ за него и със сърдечен трепет видя най-сетне близките белези на столицата: разлепени обяви, грамадни букви, зачестилите дилижанси, омнибуси… най-сетне се занизаха къщята на предградията. И ето той е в Париж, откъснат и потънал в неговата чудовищна външност, поразен от движението, от блясъка на улиците, от безредието на покривите, от гъстотата на комините, от отрупаните без всякаква архитектура купища къщя, облепени сякаш с пъстри парцалчета, с магазини, с грозотата на голите странични стени, с безбройното и смесено множество от златни букви, които се катереха по стените, по прозорците, по покривите и дори по комините и със светлата прозрачност на долните етажи, които бяха само от огледални стъкла. Ето го Париж, тоя вечно вълнуващ се кратер, водоскок, който изхвърля искри от новости, от просвета, моди, изискан вкус и незначителни, но силни закони, от които нямат сила да се избавят дори самите техни изобличители, великата изложба на всичко, сътворено от майсторството, от изкуството и от всеки талант, скрит в непознатите ъгли на Европа, трепетът и любимата мечта на двайсетгодишния младеж, мястото за размяна и панаирът на Европа! Безсилен да се съсредоточи, той тръгна като замаян из улиците, изпълнени с всякакви хора, избраздени от следите на движещите се омнибуси, като се изумяваше ту от вида на някое кафене, блеснало с невиждан царски разкош, ту от знаменитите покрити пасажи, дето го оглушаваше глухият шум от няколко хиляди стъпки на гъсто движещата се тълпа, почти цялата от млади хора, дето го ослепяваше трепкащият блясък на магазините, осветени през стъкления таван на галерията, ту се спираше пред обявите, които пъстрееха в милиони екземпляри и се набиваха в очите, като крещяха за 24-те всекидневни представления и за безбройното множество всевъзможни музикални концерти; ту най-сетне съвсем се обърка, когато привечер цялата тая вълшебна купчина пламна при вълшебното газово осветление — всички къщя изведнъж станаха прозрачни, силно осветени отдолу; прозорците и витрините на магазините сякаш изчезнаха, съвсем се загубиха и всичко, което беше вътре в тях, остана просто насред улицата, непазено, като блестеше и се отразяваше в дълбочините на огледалата. Ma ques e una cosa divina4 — повтаряше живият италианец.