— Кой е той?
— До неотдавна заемаше висок пост в Пентагона. Всичко му вървеше. Можеше да стане с лека ръка председател на Комитета на началник-щабовете. Изведнъж, без някаква видима причина, заряза всичко. Униформата, кариерата, всичко.
— Също като вас — подхвърли Чансълър. — Но може би в по-различен мащаб.
— Съвсем не като мен — отвърна Лонгуърт. — Имам някакви сведения за него. Връщам се към предишната си служба. Нещо е станало с него преди двайсет и една-две години. Явно никой не знае какво или, ако знаят, не казват, но е нещо достатъчно сериозно, щом като данните за случилото се са изтеглени от служебното му досие. Осем месеца от 1950 или 1951, само това си спомням. Но може би това има връзка с един-единствен първостепенен факт — вашия най-важен факт, Чансълър. Косите ми настръхват от ужас.
— За какво става дума?
— Личните досиета на Хувър. Може би Макандрю е фигурирал там. Той бе изработил досиета на около три хиляди души от цялата страна. На хора от правителството, от индустрията, от университета, от армията, от най-могъщите до най-посредствените. Може и да не вярвате, но ви говоря истината. Тези досиета са изчезнали, Чансълър. Не са открити след смъртта на Хувър. Някой се е добрал до тях и сега този някой ги използува.
Питър гледаше втренчено Лонгуърт.
— Досиетата на Хувър? Но това е лудост!
— Помислете за това. Ето моята теория. Този, който ги притежава, е убил Хувър, за да се добере до тях. Проверихте ме. Дадох ви имената на двама души, с които можете да се свържете. Все ми е едно какво ще говорите пред Макандрю, но обещахте да не споменавате името ми пред съдията. От вас не искам нищо. Само да размислите над случая, това е всичко. Да помислите за възможностите.
Без да покаже, че е свършил, без да кимне или махне с ръка, Лонгуърт извърна гръб и се отдалечи. Питър стоеше като поразен под лекия дъжд и гледаше как някогашният служител на ФБР тича към пътя.
8
Чансълър седеше в бара на ресторанта на Петдесет и шеста Източна улица. Атмосферата тук напомняше на едновремешна английска гостилница, което особено му допадаше, защото предразполагаше към дълги обеди и многословни разговори.
Беше позвънил на Тони — Морган и Джошуа Харис и ги покани да се срещнат тук. После взе късния следобеден самолет от Лос Анджелес. От месеци насам сега за първи път спа в собствения си апартамент — колко благотворно му подействува! Трябваше отдавна да се прибере. Измамното убежище в Калифорния се бе оказало истински затвор.
Някаква промяна ставаше с него. Прищрака нещо в главата му, срути се някаква преграда, отприщи се дълго натрупвана енергия. Нямаше представа дали това, което му бе разказал Лонгуърт, има някакъв смисъл. Напротив, звучеше му прекалено абсурдно! Фактът за убийството бе сам по себе си немислим. Но догадката бе примамлива. Всеки роман започва с някаква догадка. А тази провокира несрещани досега възможности! Нима един изключителен човек като Съдърланд би допуснал дори далечен намек за убийството на Хувър? Можеше ли наистина отдавна липсващият отрязък от служебното дело на някой си генерал Макандрю да има връзка с цялата история?
Ярък светлинен лъч блесна в прозорците, които гледаха към улицата, и привлече вниманието му навън. Усмихна се, като видя силуетите на бързащите към входа Тони Морган и Джошуа Харис. Двамата спореха, но това би отгатнал само човек, който добре ги познава. За случайния наблюдател те изглеждаха като двама души, които кротко разговарят, забравили всичко наоколо, дори себе си.
Тони Морган представляваше физическо превъплъщение на завършил „Айви Лийг“5, а сега нюйоркски издател. Беше висок и строен, с леко увиснали рамене от дълги години на притворно-любезно изслушване на по-нискостоящи смъртни; лицето му бе слабо, с изчистени черти, погледът на кафявите му очи винаги малко далечен, но никога празен. Еднородни антрацитеносиви костюми или сака от туид в английски стил с неизменните сиви панталони бяха постоянната му униформа. Той и братята Брукс6 бяха неразделни през тези четиридесет и една години живот без причини за промени.
Но външността и дрехите не сковаваха жизнерадостния характер на Тони Морган, който се проявяваше в изблици на ентусиазъм, заразително пропагандиране на някой нов ръкопис или в откривателство на нови таланти. Морган бе съвършен издател и редактор с изключителен вкус.
И ако Морган бе издънка на затворено академично общество от Нова Англия, то Джошуа Харис видимо бе прелетял през вековете от някой елегантен кралски двор на XVIII-o столетие. Разточителен в пълнотата си, Харис бе внушителен и величествен в обноските си. Огромното му тяло се движеше с лекота, всяка стъпка бе измерена с прецизност, сякаш пристъпваше в тържествена процесия. Бе малко над четиридесетте, но годините му се скриваха от тъмна остра брадичка, която внасяше леко злостно изражение в иначе благото му лице.