— До утре тогава. Аз ще отменя резервацията. Лека нощ.
— Лека. — Чансълър затвори телефона и се приближи до прозореца с изглед над Седемдесет и първа улица. Кварталът му бе приятен, ограден с дървета, един от тези квартали, които в съзнанието на нюйоркчани са свързани с други времена от историята на града. Щом погледна през прозореца, веднага очите му спряха върху някакъв образ. Знаеше, че това е нереално, че е видение, но с нищо не можеше да го пропъди. Образът бе на зловещата маска от „Континентала“. Ужасната маска на онова лице! Огромните очила бяха вперени право в него, зад тях невидими очи, ярко червило, внимателно изписано сред напукана бяла пудра.
Питър затвори очи и опипа челото си. Какво щеше да прави, преди да позвъни Джош? Трябваше да се пребори с този влудяващ образ в стъклото. Телефонът! Ще използува телефона.
В този момент той иззвъня. Но нали звънна преди малко? Тогава защо звънеше отново? Звънеше, наистина звънеше. О, господи! Трябва да си легне. Слепоочията му пулсираха от болка, не бе сигурен… Вдигни телефона! Той се запъти към него.
— Чансълър?
— Да.
— Тук е Роулинс. Как се чувствувате рано сутрин?
— Това коронната ви шега ли е?
— Моля?
— Сутрин работя.
— Това не ме засяга. Знаете ли онова място в Ню Йорк — „Клойстърс“?9
— Знам. — Питър потръпна. И това ли бе някаква жестока шега? „Клойстърс“ бе любимото място на Кати. Колко неделни летни дни бяха прекарали по зелените морави. Но Роулинс не знаеше това. Или пък?…
— Бъдете там в пет и половина сутринта. Влезте през западния вход. Ще е отворен. Тръгнете по пътечката на север, която води към двор, на около стотина метра на-горе. Там ще ви чакам. — После телефонът замълча.
Този южняк бе избрал необичайно място и още по-необичаен час. Избор на един изплашен човек. Алан Лонгуърт отново бе успял да всее страх и ужас. Трябваше да бъде спрян този бивш, „пенсиониран“ агент, този довереник, раздиран от угризения.
Но сега не бе време да мисли за Лонгуърт. Трябваше да си почине. Четири и половина скоро щеше да настъпи.
Влезе в спалнята, свали обувките, разкопча ризата. Приседна в края на леглото. Тялото му неволно се отпусна назад, главата му потъна във възглавницата. Сънят го завладя. И кошмарите.
Тревата бе мокра от росата, а сутрешните зари разпукваха хоризонта на изток. Наоколо останки от скулптури и изкорубени дървета, сякаш пренесени от миналото. Липсваше само музика от лютня и нежна мадригална песен.
Чансълър намери пътечката. Наоколо обточена с цветни лехи, тя водеше нагоре към каменните стени на францискански манастир от XIII век. Изкачи се и застана под старинна арка. Вътре се виждаха каменни пейки и малки самотни, артистично разхвърляни дръвчета. Цареше зло-веща тишина. Той зачака.
Минутите течаха. Сутрешното небе взе да просвет-лява, блесна бялата повърхност на мрамора. Питър погледна часовника си. Бе шест и десет. Роулинс закъсняваше с цели двайсет минути. Нима конгресменът бе решил да не дойде? Нима бе толкова наплашен?
— Чансълър.
Питър се извърна, стреснат от шепота. Той идеше из-зад шубраците на десет метра от него, китни листа обгръщаха обширен пиедестал върху тревата. Върху пиедестала стоеше скулптираната глава на средновековен светец, Иззад сянката на статуята излезе човек.
— Роулинс? От колко време сте тук?
— От четирийсет и пет минути. — Човекът се приближи, но не протегна ръка.
— Защо чакахте толкова дълго, за да се покажете; Аз съм тук от пет и половина.
— Пет и трийсет и три — поправи го южнякът. — Чаках да видя дали сте сам.
— Сам съм. Да поговорим.
— Да не стоим на едно място. — Тръгнаха по пътечката. — Нещо кракът ви ли не е в ред? — запита Роулинс.
— Стара футболна травма. Или рана от войната. Което си изберете. Не искам да се движим. Искам да чуя какво имате да ми кажете. Не съм дошъл тук по свое желание, а имам и работа.
Лицето на Роулинс почервеня.
— Ей там има пейка.
— Пейки имаше и в двора на манастира.
— Може да има и микрофони.
— Вие сте луд. И Лонгуърт е луд.
Конгресменът не продума, докато не стигнаха до бялата желязна пейка.
— Лонгуърт ви е съдружник, нали? Във вашите изнудвачества. — Роулинс седна. Бледата светлина проясни чертите на лицето му, предишната червенина се бе разнесла.
— Не — отговори Питър. — Не съм изнудвач и нямам съдружник.
— Но вие пишете книга.
— Така си изкарвам прехраната. Пиша романи.
— Ясно. Затова момчетата от ЦРУ трябваше да перат мръсните ризи, които вие измъкнахте наяве. Слушах за книгата ви. „Контраудар!“, така ли?
— Вие преувеличавате. Какво имате да ми кажете?