А когато става дума за нормативни абстракции — за задачата да се дефинират морални принципи и да се дава представа за това какъв трябва да бъде човекът, — психоепистемологичният процес, който е необходим, е още по-труден. Тази задача изисква години обучение — и е почти невъзможно резултатите да бъдат изразени без помощта на изкуството. Един пълен и подробен философски трактат, дефиниращ моралните ценности, с дълъг списък от добродетели, които трябва да се упражняват, няма да свърши работа; той няма да обрисува какъв би бил идеалният човек и как би действал той: никой разум не може да борави с толкова огромен сбор от абстракции. Когато казвам „да борави“, имам предвид да преведе всички абстракции в перцептуалните конкретики, които те символизират — т.е. да ги свърже отново с действителността — и да удържи всичко това във фокуса на съзнателното си внимание. Невъзможно е подобен сбор да се интегрира, без да се изобрази действителна човешка фигура — интегрирана конкретизация, която онагледява теорията и я прави разбираема.
На това се дължи стерилната, лишена от живец безплодност на толкова много теоретични дискусии върху етиката и неприязънта, която много хора изпитват към подобни дискусии: в техните умове моралните принципи остават като блуждаещи абстракции, които им предлагат неразбираема цел и изискват от тях да префасонират душите си по техен образ и подобие, като по този начин стоварват върху плещите им бремето на неопределена морална вина. Изкуството е задължителният посредник при изразяването на един морален идеал.
Забележете, че всяка религия има своя митология — драматизирана конкретизация на нейния етичен кодекс, въплътена в образите на хора, които са нейния краен продукт. (Фактът, че някои от тези образи са по-убедителни от други, се корени в относителната рационалност или ирационалност на етичната теория, която те илюстрират.)
Това не значи, че изкуството е сурогат на философската мисъл: без концептуална етична теория творецът не би могъл успешно да конкретизира образа на идеала. Ала без помощта на изкуството етиката си остава в положението на теоретичното проектиране: изкуството е това, което строи модел.
Много читатели на „Изворът“ са ми казвали, че персонажът Хауърд Роурк им е помагал да вземат решение, когато са били изправени пред морална дилема. Те са си задавали въпроса: „Какво би направил Роурк при това положение?“ — и по-бързо, отколкото умът им би могъл да установи правилното прилагане на всички сложни принципи, релевантни в случая, образът на Роурк им е давал отговор. Почти мигновено те са усещали какво би направил и какво не би направил той — и това им е помагало да отграничат и идентифицират причините, моралните принципи, които биха го направлявали. Точно такава е психоепистемологическата функция на един персонифициран (конкретизиран) човешки идеал.
Важно е обаче да подчертаем, че макар моралните ценности да са неразривно вплетени в изкуството, те са вплетени единствено като последица, а не като причинна детерминанта: изкуството е съсредоточено най-вече върху метафизичното, а не върху етичното. Изкуството не е „слуга“ на морала, неговата основна цел не е да образова, да поправя човека или да се застъпва за някаква кауза. Конкретизирането на една морална идея не е учебник за това как да постигнем този идеал. Основната цел на изкуството е не да учи, а да показва — да поднася на човека конкретизиран образ на неговата природа и на мястото му във Вселената.
Всеки метафизически въпрос неизбежно ще има огромно влияние върху поведението на човека и следователно — върху неговата етика; и тъй като всяко художествено произведение има определена тема, то неизбежно ще предава на публиката някакъв извод, някакво „послание“. Но това влияние и това „послание“ са само вторични последици. Изкуството не е средство за постигане на каквато и да било дидактична цел. В това е разликата между едно произведение на изкуството и едно моралите1 или един пропаганден плакат. Колкото по-велико е едно произведение на изкуството, толкова по-дълбоко универсална е неговата тема. Изкуството не е средство за създаване на буквално копие. В това е разликата между една творба на изкуството и един журналистически материал или една фотография.
Мястото на етиката във всяко произведение на изкуството зависи от метафизичните възгледи на твореца. Ако творецът съзнателно или подсъзнателно е привърженик на убеждението, че човекът притежава способността да упражнява свободната си воля, това ще направи произведението му ориентирано към ценностите (към романтизма). Ако той е застъпник на убеждението, че човешката съдба е предопределена от сили, над които човекът няма власт, това ще направи произведението му насочено към антиценностите (към натурализма). В този контекст философските и естетическите противоречия на детерминизма са ирелевантни, така, както истинността или лъжливостта на метафизичните възгледи на един творец са ирелевантни по отношение на природата на изкуството като такова. Едно произведение на изкуството може да онагледи ценностите, към които трябва да се стреми човекът, и да му представи конкретизирана картина на живота, който той трябва да постигне. Но също така то може да заяви, че усилията на човека са безплодни и да му представи конкретизирана картина на поражение и отчаяние като негова крайна орис. И в единия, и в другия случай, естетическите средства — психоепистемологичните процеси, които участват в случая — си остават едни и същи.
1
От фр. moralite — вид драматическо представление през Средновековието и Ренесанса, в което действащите лица са не хора, а отвлечени понятия. — Б.пр.