Отпред имаше три каменни стени, които не стигаха до таван, а се губеха в мрак. Бяха високи по около четири метра и тя не можеше да надзърне от другата страна. Те също излъчваха приглушено зелено сияние и Роузи нервно заоглежда четирите прохода, които се откриваха между тях. Кой да хване? Нейде в далечината бебето продължаваше да плаче… но звукът неумолимо глъхнеше. Като радио, чийто звук намалява постепенно, но равномерно.
— Плачи! — викна и потръпна от екота на собствения си глас.
— Ий!… ий!… ий!
Нищо. Четирите прохода — четирите входа към лабиринта — зееха безмълвно насреща й, като четири идентични рибешки усти, свити в слисана, възмутена гримаса. Малко по-навътре във втория проход отдясно забеляза тъмна купчина.
„Дяволски добре знаеш какво е това — рече си. — Четиринадесет години си слушала приказките на Норман и на Харли и на всичките им приятелчета, тъй че трябва да си доста плиткоумна, та да не различиш едно кравешко лайно.“
Тази мисъл и спомените, които нахлуха заедно с нея в съзнанието й — как всички онези мъже седят край масата в трапезарията, говорят за работа и пият бира, говорят за работа и пушат цигари, говорят за работа и разправят вицове за чернилки и латиноамериканци и мексиканци и после пак си говорят за работа — я ядосаха. Цял живот старателно се бе учила да потиска гнева си, но сега, напук на всичко, изцяло му се отдаде. Толкова е хубаво да си ядосан — да чувстваш каквото и да било друго, но само не и страх. Като малка умееше да надава ужасяващо пронизителен боен вик — такъв един силен, висок, неистов, от който стъклата се разтреперваха и очите па човек сякаш всеки миг щяха да се пръснат. На около десетгодишна възраст с големи усилия я бяха отучили от него, защото не подхождало на една дама да пищи така, а и защото тези звуци увреждали мозъка. Сега Роузи реши отново да го изпробва. Пое дълбоко, с цели гърди, влажния въздух, затвори очи и се опита да си припомни игрите на „Свали неприятелското знаме“ зад училището на Елм Стрийт или зад кръчмата „Червения пират“, или пък на „Тексаски рейнджъри“ в подобния на джунгла, потънал в храсталаци заден двор на Били Калхоуп. За миг й се стори, че едва ли не усеща успокоителния мирис на любимата си памучна фланела — онази, с която не се разделяше, докато дрехата не стана на парцал — отвори уста и нададе пронизителен вой, който накрая извиваше като тиролска песен.
Изпита истинско удоволствие — любимият боен вик прозвуча точно както едно време, но по-хубавото бе, че той я накара да се почувства точно както едно време, като Уандър Уоман, Супергьрл и Ани Оукли22 едновременно. А явно не бе загубил силата си да въздейства и върху околните — още преди викът да заглъхне сред каменните стени, бебето отново бе започнало да плаче. Всъщност пищеше, та се късаше.
„А сега, Роузи, трябва да побързаш. Ако е уморена, няма да издържи да реве дълго с тази сила.“
Приближи се към четирите прохода и огледа всеки един поотделно, после се отдръпна и се ослуша. Бебешкият плач като че ли се дочуваше малко по-силно откъм третия проход. Може би просто си въобразяваше, но все отнякъде трябва да започне. Отправи се по третия проход, шляпайки по каменния под с босите си крака, но изведнъж спря и наклони глава настрана, хапейки долната си устна. Като че ли старият боен зов бе разбудил не само бебето. Някъде наоколо — не можеше да прецени дали наблизо или надалеч — ечаха удари на копита по каменен под. Те потропваха мързеливо, ту приближавайки се, ту отдалечавайки се, ту отново наблизо, но ненадейно (и това бе много по-ужасяващо от самия шум) замлъкнаха. Из тъмнината се разнесе глухо пръхтене. Последва още по-тихо изръмжаваме. След това в каменните стени отекваха единствено писъците на пеленачето, които отново бяха започнали да отслабват.
Роузи си представяше бика съвсем образно — грамадно животно с настръхнала четинеста козина и огромни черни хълбоци, които стърчат над застрашително сведената му глава. На носа му, разбира се, ще има закачена златна халка — като Мипотавъра на илюстрацията в детската й книжка с митове — и зелената светлина, която се процежда от стените, ще хвърля бледи воднисти отблясъци по украшението. Ериниъс кротува в някой от тунелите с наострени уши. Чака я.
22
Ани Оукли (1860–1926) — участничка в шоуто на Бъфало Бил, известна с точната си стрелба. — Б. пр.