— Ти ще бъдеш разделена от него.
Роузи отвори уста да каже нещо, но не можа и дума да отрони, и отново стисна устни.
— Мъжете са зверове — подхвана Роуз Мадър. — Някои могат да бъдат облагородени, а сетне — опитомени. Но други не могат. А ако попаднем на такъв, който не може да бъде облагороден и дресиран — на злодей, с една дума — то трябва ли да се чувстваме поругани и измамени? Да седнем край пътя — или ако щещ в люлеещото се столче край леглото — и да оплакваме съдбата си? Да се гневим срещу ка? Не, защото ка е колелото, кооето движи света, а който се бунтува против него, ще бъде смазан под тежестта му. А злосторниците трябва да бъдат наказвани. Но към тази задача винаги трябва да пристъпяме с открито сърце защото следващият звяр винаги може да се окаже различен.
„Бил не е звяр“ — рече си, но никога не би дръзнала да го изрече на глас пред тази жена. Никак не й бе трудно да си представи как жената я сграбчва и впива зъби в гърлото й.
— Тъй или инак, зверовете все ще се сбият — продължи Роуз Мадър. — Така са устроени — навеждат глави и се нахвърлят един срещу друг да изпитат рогата си. Разбираш ли?
Изведнъж на Роузи й се стори, че добре проумява какво говори жената, и думите й я ужасиха. Посегна към лицето си и нервно докосна устни. Бяха пресъхнали и горещи.
— Няма да има никаква битки. Няма да има никаква битки, защото те не знаят един за друг. Те…
— Зверовете ще се сбият — повтори Роуз Мадър и й подаде нещо. Отначало тя не разбра какво е то, но после проумя — златната гривна, която Роуз Мадър носеше над десния си лакът.
— Аз… не мога…
— Вземи я — неочаквано се тросна жената с хитона. — Вземи я, вземи я! И стига си хленчила! В името на боговете, стига си хленчила като някоя глупава овца!
Роузи протегна трепереща ръка и пое гривната. Макар да бе стояло на ръката на жената, украшението бе студено. „Ако ме накара да го сложа, не знам дали ще мога“ — помисли си, но Роуз Мадър не поиска нищо подобно. Вместо това протегна осеяната си с петна ръка и посочи маслиновото дърво. Стативът бе изчезнал, а картината — подобно на нейната картина — се бе разраснала до огромни размери. Освен това се бе променила. Това бе същата стая на Трентън Стрийт, но жената, която гледаше към вратата, я нямаше. Стаята бе потънала в мрак. Само над одеялото се подаваше един-единствен рус кичур и едно голо рамо.
„Това съм аз — с почуда отбеляза Роузи. — Това съм аз как спя и сънувам този сън.“
— Отивай — заповяда Роуз Мадър и я докосна по тила. Роузи пристъпи към картината, но най-вече защото искаше да се отдалечи от допира на тази ужасна ледена ръка. Тогава осъзна, че чува — съвсем слабо — шумът на уличното движение. Във високите треви около глезените й подскачаха щурци.
— Отивай, малка Роузи Истинска. Благодаря ти, че спаси моето детенце.
— Нашето детенце — каза Роузи и застина. Който се осмели да поправи тази жена, сам трябва да е побъркан.
Но вместо да се ядоса, жената с пурпурночервеникавия хитон се развесели.
— Да, да, щом искаш — нашето детенце. А сега отивай. Помни, което трябва да помниш, и забрави онуй, което трябва да забравиш. И да се пазиш, когато си далеч от моя взор.
„Непременно — рече си. — Изобщо не възнамерявам да се домъкна тук да прося услуги. Все едно да помолиш Айди Еймин23 да организира градинско увеселение или Адолф Хитлер да…“
В този миг мисълта й се прекъсна, защото жената в картината се размърда в леглото си и придърпа одеялото над голото си рамо.
Но това вече не беше картина.
А прозорец.
— Отивай — тихо я подкани жената с червената дреха. — Справи се отлично. Отивай си, преди да си е променила мнението.
Роузи пристъпи към картината, а зад гърба й Роуз Мадър викна с глас, който вече не беше ни сладък, ни дрезгав, а направо ужасяващ:
— И помни, аз възмездявам!
При този неочакван писък Роузи замижа и се втурна напред, уверена, че жената с пурпурния хитон вече е забравила добрината, която й направи, и все пак е решила да я унищожи. Препъна се в нещо (може би в рамката на картината? ), а после й се стори, че пропада. В миг се преобърна като цирков акробат, а после в очите и ушите й сякаш нахлу непрогледна тъма. Стори й се, че в мрака отеква далечен злокобен грохот, който се приближава. Той идеше може би от влаковете в дълбоките тунели под Гранд Сентрал Стейшън, или пък бе тътенът от копитата на бика Ериниъс, който препускаше в непрогледните дълбини на своя лабиринт с наведена глава, а късите му заострени рога свистят във въздуха.
Сетне известно време не чувстваше нищо.
23
Айди Еймин Дада (1925-), президент на Уганда от 1971 до 1979 г. По време на неговото управление много хора били подложени на жестокости и герор. — Б. пр.