Над огледалото бяха накачени снимки на Майкъл Джордан, Чарлз Баркли и Джейлън Роуз. Джордан беше облечен в екипа на „Бърмингам Барънс“. Над снимката имаше хартиена лента с надпис „БИКЪТ СЕГА И ЗАВИНАГИ“. Норман посочи снимката:
— Подстрижи ме така.
Негърът внимателно го огледа, отначало да провери, че другият не е пиян или друсан, а после — да се увери, че не се шегува. Вторият въпрос бе изречен с доста по-остър тон:
— Какво казваш, брато? Искаш кубе ли?
— Точно това казвам. — Прокара ръка през гъстата си черна коса, вече попрошарепа на слепоочията. Не беше нито прекалено дълга, нито прекалено къса. Поддържаше тази дължина почти от двадесет години. Огледа се в огледалото и се опита да си представи как ли ще изглежда гологлав като Майкъл Джордан, само че белокож. Не можеше. Ако има късмет, Роуз и нейните приятелки също няма да могат.
— Сигурен ли си?
Изведнъж Норман едва не се задуши от желание да просне тоя образ на пода, да притисне гърдите му с колене, да се наведе и да отхапе цялата му горна устна барабар с тънките му мустачки. Като че ли се досещаше и за причината. Тоя приличаше на незабравимия поплювко Реймън Сандърс, дето се беше опитвал да му бърка в банковата сметка с кредитната карта, която оная подла негодница, дето минаваше за негова жена, бе отмъкнала.
„О, бръснарю — мислено възкликна. — О, бръснарю, знаеш ли ти, че само миг те дели от звездите на небето? Задай ми още един въпрос, кажи ми още някоя глупост и с теб е свършено. За нещастие не мога нищо да ти кажа — и да искам, не мога да те предупредя, защото гласът ми би ми подействал като клечка кибрит в буре с барут. Тъй че мисли му, не мога да ти помогна.“
Бръснарят отново го измери внимателно с поглед. Норман се остави да го оглеждат, без да помръдва. Вече бе спокоен. Да става каквото ще. Всичко беше в ръцете на черньото.
— Ами хубаво, явно си сигурен — най-сетне продума той. Тонът му бе мек и обезоръжаващ. Норман пусна дръжката на новото си оръжие, скрито в дъното на десния му джоб, която бе стискал с все сила. Бръснарят остави списанието на полицата край шишенцата с балсам и одеколон (пред тях бе поставена малка пиринчена табела с надпис „САМЮЕЛ ЛОУ“), после се изправи и изтръска найлоновата престилка.
— Щом искаш да е като Майк, тъй да бъде — рече най-сетне. Двадесет минути по-късно Норман замислено изучаваше образа си в огледалото. Самюел Лоу стоеше до стола и го наблюдаваше. Като че ли беше разтревожен, но в погледа му се четеше и любопитство. Мъжът в огледалото приличаше на познат човек, който изведнъж се разкрива в нова, неподозирана светлина. Междувременно бяха дошли двама нови клиенти. Те също наблюдаваха как Норман се оглежда, а на лицата им бе изписано едно и също одобрително изражение.
— Човекът бил красив — отбеляза единият малко изненадано, сякаш говореше на себе си.
Норман още не можеше съвсем да се примири с факта, че в огледалото вижда себе си. Той примигне, а човекът отсреща също примигва; Норман се усмихва, а огледалният му двойник също се усмихва; обърне се настрани, а другият също се обръща — но и това не му помогна да се възприеме. Преди имаше типично чело на полицай — сега приличаше на професор по математика и челото му сякаш се извисяваше чак до стратосферата. Още не можеше да свикне с гладките, дори някак чувствени извивки на голия си череп. И с белотата му. Не си въобразяваше, че има кой знае какъв загар, но в сравнение с бледата кожа на главата му, останалата част от тялото му беше като на спасител от плажа. Главата му изглеждаше странно крехка и формата й бе неестествено съвършена за такъв като него. За човешко същество по принцип, особено пък за мъж. Приличаше на съд от делфтски24 порцелан.
— Главата ти не била никак лоша — отбеляза Лоу. Изрече го нерешително, но като че ли не се опитваше да го ласкае, и слава Богу, защото Норман съвсем не беше в настроение за това. — Така си по-добре. Изглеждаш подмладен. Нали бе, Дейл?
— Не е зле — отвърна новодошлият. — Съвсем не, сър, изобщо не е зле.
— Колко каза? — поиска да знае Норман. Опита се да откъсне поглед от огледалото и дори се изненада и поуплаши, като се улови, че се опитва да улови отражението на тила си, за да види как му стои новата прическа отзад. Като че ли вече съвсем не беше на себе си. Не е възможно този човек с плешивата професорска глава и високото чело над гъстите черни вежди да е той самият, нали? Този е чисто и просто някой непознат несъществуващ и безполезен Велик законодател, чиито действия отсега нататък нямат никакво значение. От този миг насетне нищо няма значение. Освен, разбира се, да улови Роуз. И да поговори с нея.
24
Делфт — град в Нидерландия, популярен с финия порцелан, който се произвежда там. — Б. пр.