— Ами, да, сигурно, а-ха.
— Радвам се, че ми ги показа.
Лицето му грейна в усмивка.
— Радвам се.
— Хайде да се връщаме. Не искам да я плашим. Освен това съм гладна.
— Добре, и аз поогладнях.
Той вдигна ръка и махна тържествено. Лисицата проследи движението с блестящите си, неподвижни очи… после муцуната й се набърчи и тя сякаш изръмжа безмълвно, показвайки ситните си бели зъби.
— Да-а — рече Бил. — Ти си добра майка. Грижи се за тях.
После се обърна. Роузи го последва, но след няколко крачки се обърна и за последен път се вгледа в ясните, сякаш замръзнали очи на животното. Лисицата още не бе скрила зъбите си, но продължаваше да кърми малките си насред притихналата слънчева полянка. Козината й бе по-скоро оранжева, отколкото червена, но странният оттенък, който ярко контрастираше с ленивата зеленина наоколо, отново я накара да потръпне. Над просеката се изви чайка и сянката й пробяга по тревата, но лисицата не отместваше очи от лицето на Роузи. Младата жена се обърна и тръгна да настигне Бил, продължавайки да усеща как зоркият, неподвижно съсредоточен поглед продължава да я следва.
4
— Може ли да им се случи нещо? — попита Роузи, като слязоха при езерото. Опирайки се на рамото на Бил, тя събу обувките си.
— Искаш да кажеш, дали някой няма да ги застреля?
Тя кимна.
— Ако не се навират в градините и кокошарниците — а мама и татко ще бъдат достатъчно разумни, та да ги пазят далеч от стопанствата — всичко ще бъде наред, стига да оцелеят. Лисицата е поне на четири години, а мъжкарят може би има седем-осем. Жалко, че не можа да го видиш. Козината му е с цвета на листата през октомври.
Нагазили до глезени във водата, двамата джапаха по обратния път към поляната с масите. Вече бяха изминали половината път и Роузи забеляза големия камък с ботушите на Бил с акуратно сгънатите чорапи върху квадратните бомбета.
— Какво искаш да кажеш с това, „стига да оцелеят“?
— Бяс. Хващат бяс и най-вече заради това тръгват по градините и кокошарниците. Така хората ги забелязват. После ги убиват. Женските са по-податливи от мъжките и научават малките на опасни навици. Ако се разболеят, мъжките умират бързо, но женските могат да разнасят беса дълго време и стават все по-войнствени.
— Така ли? Срамота!
Той спря, вгледа се в бледото й замислено лице, после я грабна в прегръдките си.
— Не е задължително да се случи. Засега им няма нищо.
— Но не е изключено. Не е изключено.
Той се замисли над думите й, кимна и най-сетне рече:
— Да, разбира се. Всичко се случва. Хайде сега да похапнем.
Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че идеята ти е прекрасна.
Всъщност блестящият поглед на лисицата тъй я бе стъписал, че в момента никак не й се ядеше. Само че когато Бил започна да нарежда лакомствата на масата, изведнъж й се отвори вълчи апетит. Бе закусвала само препечена филийка с чаша портокалов сок — вълнуваше се (и се страхуваше) като невеста сутринта преди сватбата си. При вида на хляба и колбасите обаче изцяло забрави за лисиците и бърлогата им малко по на север над плажа.
Бил продължаваше да вади пакети от хладилната чанта — сандвичи със студено телешко и с риба тон, пилешка салата, картофена салата, зелева салата, две кутии кока-кола, термос с чай, пай, голямо парче торта — накрая Роузи се сети за клоуните в цирка, които вадят какво ли не от съвсем малка количка и се разкикоти. Сигурно не беше много възпитано от нейна страна, но вече му имаше достатъчно доверие, за да не се крие непрекъснато зад любезни маниери. Това я успокояваше, защото не би могла да удържи смеха си.
Бил вдигна глава, стиснал в ръка солницата. Роузи забеляза, че внимателно е залепил парченца тиксо върху дупките, за да не се разсипе съдържанието, и от това й стана още по-смешно. Отпусна се на пейката край масата, похлупи лице с длани и се опита да се овладее. Почти бе успяла, но като надникна измежду пръстите си, видя внушителна купчина сандвичи — бяха поне шест, от диагонално разрязани филии, всеки един грижливо опакован в прозрачно фолио — и пак се засмя.
— Какво? — с усмивка попита той. — Какво има, Роузи?
— Да не очакваш някого? — неудържимо кискайки се попита тя. — Например отбор от Литъл Лийг28? Или пък група скаути?
Бил се усмихна широко, но очите му останаха сериозни. На лицето му се изписа многозначително изражение, което показваше, че той добре разбира кое е смешното и кое — не; Роузи най-сетне осъзна, че той наистина е на нейната възраст, или пък ако има разлика в годините им, то тя е незначителна.
— Просто не знаех какво обичаш и взех повече неща.
Тя беше престанала да се кикоти, но продължаваше да го гледа с усмивка. Бил й се струваше по младежки трогателен, но тази поразителна откровеност някак си му придаваше зрялост.