Обещаната от Хейл патрулна кола беше паркирана точно пред № 897. Отстрани бяха изписани думите: „Да служим и защитаваме“. Съседното място беше свободно — Бил вкара мотоциклета пред полицейската кола и изгаси двигателя.
— Цялата трепериш — отбеляза той, помагайки й да слезе от машината.
Тя кимна и установи, че трябва да положи усилие, за да говори, без да й тракат зъбите.
— Това е заради влагата, а не толкова от студ.
Всъщност Роузи подозираше, че дълбоко в себе си знае истинската причина, която нямаше нищо общо нито с влагата, нито със студа — дълбоко в себе си знаеше, че става нещо нередно.
— Ами, хайде бързо да се прибираме и да се преоблечеш в сухи топли дрехи. — Бил прибра каските, заключи мотора и пусна ключа в джоба си.
— Това е най-гениалната идея на столетието.
Хванати за ръце, прекосиха тротоара и спряха пред стълбите па кооперацията. Като отминаха радиоколата, той махна на полицая зад волана. Онзи подаде ръка през прозореца и мързеливо помаха в отговор, а пръстенът му проблесна на светлината на уличните лампи. Сътрудникът му явно спеше. Роузи отвори чантата си, измъкна ключа от входната врата, която в този късен час вече беше заключена, и го пъхна в ключалката. Почти не си даваше сметка какво прави — всичките й добри намерения се бяха изпарили и сега отново се чувстваше смазана под по-раншния панически страх, който я притискаше като огромен железен предмет, пропадащ от етаж на етаж в стара сграда, докато най-сетне се сгромоляса в мазето. Стомахът й се сви, слепоочията и започнаха да пулсират, но тя не знаеше каква беше причината.
Бе забелязала нещо, нещо, и бе толкова погълната в опитите си да разбере какво е то, че изобщо не усети как вратата на полицейската кола щракна и водачът слезе. Не чу и скърцащите стъпки, които ги последваха.
— Роузи?
Това бе гласът на Бил, който изникна от тъмнината. Вече се намираха във вестибюла, но снимката на оня стар перко (приличаше на Калвин Кулидж33), която висеше на стената отдясно, както и чепатата закачалка с хилядите месингови куки, която се намираше точно до стълбите, не се виждаха. Защо, по дяволите, тук бе толкова тъмно?
Защото лампата беше изключена, разбира се — толкова бе просто. Но Роузи знаеше, че трябва да си отговори на един друг, по-труден въпрос — зашо полицаят на предната седалка до шофьора в полицейската кола спеше в такава неудобна поза, забил брада в гърдите си, а шапката му беше нахлупена като борсалинката на главорез в гангстерски филм от трийсетте години? И защо всъщност изобщо спеше, когато субектът, когото бе изпратен да наблюдава, трябваше да се появи всеки миг? „Хейл много ще се ядоса, ако узнае — разсеяно си рече Роузи. — Ще иска да си поговори с този служител. Хубавичко да си поговори с него.“
— Роузи? Какво има?
Стъпките, които ги следваха, забързаха.
Тя превъртя като на видеолента последните няколко минути. Бил махва на униформеното ченге зад волана на полицейската кола, казва „здрасти, радвам се, че сте тук“, макар че не изрича гласно нито дума. Ченгето отвръща на поздрава, пръстенът му проблясва на светлината на уличните лампи. Роузи не бе достатъчно близо, за да различи добре думите, гравирани на него, но бе убедена какво гласят те. Хиляди пъти ги беше виждала отпечатани върху кожата си, като синия печат на инспекцията по храните, който слагаха върху свинското.
„Дълг. Лоялност, Общност“.
Стъпките припряно изкачиха стъпалата. Вратата се хлопна — трясък. Някой пъхтеше силно в тъмнината, а в помещението се разнесе ароматът на „Инглиш Ледър“.
10
Гол до кръста, Норман стоеше на кухненската мивка в „Дъщери и сестри“ и отмиваше кръвта от лицето и гърдите си. Като посегна за кърпата, оранжевото слънце, което вече съвсем се беше снишило над хоризонта, го заслепи. В следващия миг отново не помнеше нищо. Струваше му се, че не е минала и секунда, а той вече се намираше на улицата и се беше смрачило. Отново бе нахлупил шапката с козирката. Освен това беше с шлифер. Бог знае откъде го беше взел, но дрехата бе много подходяща за това време — над града бе паднала мъгла, която бързо се сгъстяваше. Норман потърка с пръсти плата и установи че на допир е много приятен. Освен това беше елегантна дреха! Отново се опита да си спомни как се сдобил с него, но не можа. Дали не е убил още някого? Възможно е — съседи и приятели всякакви, никак не е изключено; на почивка всичко се случва.
Огледа Трентън Стрийт и на три-четвърти път от следващото кръстовище забеляза полицейска кола — марка „Чарли и Дейвид“, както ги наричаха в неговия район у дома — чиито колела напълно се бяха скрили в мъглата. Норман бръкна дълбоко в левия джоб на шлифера — наистина разкошен шлифер, собственикът му несъмнено бе притежавал прекрасен вкус — и напипа някакъв нагънат гумен предмет. Усмихна се доволно, сякаш се здрависваше със стар познат.