Трябваше доста да помисли, преди да отговори на този въпрос, и то не заради часовата разлика. След продължителното пътуване с автобуса и необичайно дългия следобеден сън беше изгубила всякаква представа за време. Започна да пресмята наум и накрая отвърна:
— Преди около тридесет и шест часа.
— А-ха. — Все очакваше жената да й връчи формуляр или сама да започне да го попълва, но тя продължаваше да се взира в нея сред планините книжа. — Започнете от самото начало и подробно ми разкажете всичко.
Роузи пое дълбоко дъх и започна от капката кръв на чаршафа. Не искаше да оставя у Ана впечатлението, че е толкова мързелива или откачена, та да напусне мъжа си след четиринадесет години брак заради едно спално бельо, но се опасяваше, че думите й звучат точно така. Не беше в състояние да опише всички чувства, които петънцето бе породило у нея, нито да признае, че се бе разгневила — гневът бе нещо ново за нея, и едновременно с това като че ли познаваше това усещане от много отдавна — но не пропусна да разкаже как се заклати на „столчето на Пух“ толкова силно, та чак се уплаши да не го счупи.
— Така наричам своя люлеещ се стол — добави и лицето й пламна. — Зная, че е глупаво…
Ана Стивънсън махна с ръка.
— По-добре ми кажете как постъпихте, след като решихте да напуснете дома си.
Роузи заразказва за кредитната карта и за страховете си, че Норман ще усети какво става и ще се върне вкъщи или ще се обади по телефона. Не можеше да признае пред тази непристъпно красива жена приключението в чуждия заден двор, но описа подробно как бе изтеглила пари, каква сума, и как пристигна в този град, защото се бе качила па първия автобус за възможно най-отдалеченото място. Говореше задъхано, после млъкваше и не знаеше как да продължи, размишляваше с почуда над онова, което бе извършила, и почти не вярваше, че е била способна на подобно нещо. Разказът и завърши с тазсутрешното лутане и как бе показала визитката на Питър Слоуик пред камерата. При тези думи Ана хвърли един поглед на картичката и й я върна.
— Добре ли познавате господин Слоуик?
По-възрастната жена се усмихна — на Роузи й се стори, че в усмивката й има известна доза горчивина.
— О, да. Той е мой приятел. Мой стар приятел. Наистина. Освен това е добър приятел на жените във вашето положение.
— Както и да е, най-сетне се добрах дотук — завърши. — Не зная какво ме чака отсега нататък, но поне направих първата крачка.
На устните на Ана Стивънсън се появи усмивка.
— Да. И тя не е никак малка.
Роузи събра целия си кураж — който почти се беше изпарил през последните тридесет и шест часа — и попита дали може да пренощува в „Дъщери и сестри“.
— Можете да останете доста по-дълго, ако се наложи — отвърна директорката. — Ако трябва да бъдем точни, това е общежитие — частно спонсорирано, временно убежище. Можете да прекарате тук най-много осем седмици, но и това е относително. Системата при нас е доста гъвкава. — Думите й прозвучаха (може би несъзнателно) малко самодоволно и на Роузи й дойде наум нещо, което бяха учили по френски преди много, много години: „L’etat, c’est moi.“4 Но тази мисъл бързо отлетя, изместена от удивлението, което предизвикаха у нея думите на Ана, когато най-сетне проумя смисъла им.
— Осем… осем…
Припомни си бледия младеж пред автогарата в Портланд, който държеше в скута си надпис „БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН, МОЛЯ, «СПОМОГНЕТЕ» МИ“, и си представи как би се почувствал той, ако някой минувач, незнайно защо, пусне в кутията му стодоларова банкнота.
— Извинете, осем седмици ли казахте?
„Я си отпуши ушите, уважаема — хладно щеше да отвърне госпожа Стивънсън. — Дни казах, осем дни. Да не мислиш, че такива като теб могат да стоят тук осем седмици? Нека разсъждаваме реалистично.“
Но вместо това дамата кимна и допълни:
— Макар че много малко жени остават толкова дълго. И ние много се гордеем с това. Освен това накрая ще трябва да заплатите за престоя си, но аз мисля, че цените при нас са доста прилични. — Тя отново се поусмихна самодоволно. — Все пак съм длъжна да ви кажа, че условията съвсем не са луксозни. Почти целият втори етаж е преустроен в спалня. Разполагаме с тридесет легла — всъщност нарове — и в момента тъкмо имаме едно свободно място, тъй че можем да ви приемем. Днес бяхте в стаята на една от консултантките ни. Те са три.
— И не трябва да се допитвате до някого? — прошепна Роузи. — Или пък да разисквате молбата ми в някаква комисия или нещо подобно?
— Аз съм комисията — отвърна Ана; по-късно Роузи стигна до извода, че по-възрастната жена отдавна е възприела този малко високомерен тон и вече несъзнателно говори така. — „Дъщери и сестри“ е основан от родителите ми, които бяха доста заможни хора. Издръжката се поема от попечителски фонд. Аз решавам кой ще остане тук и кой не… макар че преценката на другите жени също има значение. Може би дори решаващо значение. Към вас бяха благосклонни.