— Не е репродукция, маслото е истинско — заключи той, — но ми се струва, че качеството не е много добро. Сигурно затова са й сложили стъкло — та да не си личи. А какво е това в дъното? Опожарено имение ли, що ли?
— Прилича на останки от храм — тихо каза господинът с куфарчето. — Може би е гръцки храм. Макар че е доста трудно да се определи.
Наистина беше трудно да се определи, защото въпросното здание беше потънало в храсталаци. По петте колони отпред се виеха лози. Имаше и шеста колона, която бе паднала отстрани, натрошена на парчета. Край нея се търкаляше статуя, но тревите я скриваха и се виждаше само гладко бяло каменно лице, взряно в застрашително надвисналите буреносни облаци, които художникът бе изрисувал със замах по цялото небе.
— А-ха — съгласи се Стайнър. — Във всеки случай перспективата май е нарушена — сградата е прекалено голяма.
По-възрастният кимна.
— Да, но иначе щеше да се вижда само покривът. А падналата колона и статуята изобщо нямаше да ги има.
Роузи пет пари не даваше за фона — цялото й внимание беше съсредоточено върху централната фигура. На един хълм стои жена, която се взира в руините на храма, тъй че зрителят виждаше само гърба й. Русата й коса се спускаше в дълга плитка на гърба. Имаше прекрасно оформени ръце. Над лакътя на дясната се виждаше широка златна гривна. Лявата й ръка беше вдигната — жената като че ли бе засенчила очи, но не се виждаше много добре. На Роузи това й се видя странно, като се има предвид мрачното небе, но все пак, изглежда, именно това правеше. Беше облечена в къса рокля — сигурно тога — и кремавото й рамо бе заголено. Дрехата й имаше наситен пурпурен цвят. Не можеше да се определи с какво е обута, ако изобщо беше обута с нещо, защото тревите закриваха краката й почти до коленете, докъдето стигаше и дрехата.
— Как ще определиш стила? — обърна се Стайнър към Роби. — Класицизъм? Неокласицизъм?
— Като стил „слабо изкуство“ — ухили се Роби, — но мисля, че разбирам защо дамата иска да притежава тази картина. Тя изразява някакво необикновено силно чувство. Композицията може и да е в класически стил — подобно на старинните метални гравюри — но усещането е готическо. А освен това централният персонаж е с гръб към зрителя. Това ми се струва много странно. Като цяло… е, не може да се каже, че младата дама си избра най-хубавата картина в цялата колекция, но несъмнено се спря на най-необикновената.
Роузи не ги слушаше. Непрекъснато откриваше в рисунката нови и нови детайли. Ето например тъмновиолетовият шнур, привързан на талията на жената, беше в тон с канта на подгъва, а вдигнатата лява ръка разкриваше загатнатите очертания на гръдта й. Тия двамата просто си дрънкат. Картината е прекрасна. На нея й се струваше, че би могла да я гледа с часове и сигурно точно това щеше да прави, като се премести.
— Няма име, няма подпис — отбеляза Стайнър. — Освен ако… Той обърна картината. На гърба с мек въглен бяха изписани думите „РОУЗ МАДЪР“.
— Хм, това ще да е името на художника — предположи той. — Какво странно име. Сигурно е псевдоним.
Роби поклати глава и понечи да каже нещо, но в този миг забеляза, че жената, която бе избрала тази картина, също е разбрала правилно надписа.
— Така се нарича самата картина — обясни тя, а после допълни: — И аз се казвам Роуз.
Стайнър я погледна озадачено.
— Няма значение, просто съвпадение.
„Но дали наистина е съвпадение? Нищо и никакво съвпадение?“ — питаше се тя. — Вижте.
Внимателно обърна картината и посочи дрехата, с която бе облечена централната фигура.
— Този цвят — такъв един пурпурночервен, се нарича роуз мадър6.
— Тя е права — потвърди Роби. — Художникът, или най-вероятно последният притежател на картината — въгленът бързо се изтрива — е нарекъл картината по името на цвета на хитона.
— Моля ви — обърна се Роузи към Стайнър, — нека се заемем с нашата сделка. Трябва да си тръгвам. Вече закъснявам.
Стайнър понечи да я попита за последен път, дали е убедена, че иска да направи размяната, но прочете по лицето й, че е напълно сигурна. Забеляза и нещо друго — тя имаше едва забележимо войнствен вид на човек, на когото напоследък не му е било никак леко. Изглеждаше като жена, която може да приеме искрения интерес и загриженост към себе си като подигравка, а може би дори като опит да бъде измамена в сделката. Тъй че само кимна и рече:
— Пръстенът срещу картината.
— Да — потвърди Роузи и го дари с ослепителна усмивка. За четиринадесет години това бе първата й искрена усмивка и тази усмивка спечели сърцето на Бил Стайнър.
6
От англ. rose madder — брош, и Rose madder — букв. „по-лудата Роуз“ (игра на думи). — Б. пр.