(бог)
статуя в подножието на хълма. Натам гледаше и жената с тогата.
„Откъде знаеш накъде гледа? Как разбра? Та лицето й изобщо не се вижда!“
Това, разбира се, е вярно… но накъде другаде да гледа?
— Не — отвърна Роузи. — Купих я не защото я намирам за особено красива. Просто ми се стори невероятно въздействаща. Направо останах като гръмната, като я видях. Как мислите, трябва ли една добра картина непременно да бъде красива?
— Съвсем не — отвърна Консуело. — Вземи Джексън Полак8. Той търси енергията, а не красотата. Да не говорим за Даян Арбъс.
— Коя е тя? — поиска да знае Синтия.
— Една фотографка, прочута със снимките си на брадати жени и джуджета, които пушат цигари.
— О! — възкликна девойката, замисли се над думите й и в миг лицето й светна от радост. — Навремето, като ходех по коктейли, веднъж бях на парти в една картинна галерия. Изложбата беше на някой си Апълторп, Робърт Апълторп, и знаете ли какви снимки имаше там? Едип мъж беше налапал оная работа на друг мъж! Съвсем сериозно! И въобще не бяха само пози като по порносписанията. Тоя човек наистина се впрягаше и даже изкарвал пари с тия снимки, освен това работел непрекъснато. Направо да не повярва човек, че някой може да извади толкова хляб от тоя нищо и никакъв бастун в панталоните им…
— Мапълторп — сухо я прекъсна Ана.
— А?
— Мапълторп, не Апълторп.
— О, да. Май си права.
— Той почина.
— Ами? От какво?
— СПИН — разсеяно отвърна Ана, все още разглеждайки картината на Роузи. — Някъде го наричат и „бастунджийската болест.“
— Спомена за някаква картина, дето приличала на тая — избоботи Гърт. — Къде си я виждала? В същата галерия ли?
— Не. — Разговорът за Мапълторп бе предизвикал у Синтия жив интерес, но нищо повече; сега обаче страните й изведнъж поруменяха, а ъгълчетата на устните й се извиха в смутена усмивчица. — Пък и не беше съвсем същата, но…
— Хайде де, разкажи ни — подкани я Роузи.
— Добре де, значи, баща ми беше методистки пастор в Бейкърсфийлд, щата Калифорния — аз съм оттам. Живеехме в енорийския дом и в малкия салон на долния етаж имаше стари картини — с портрети на президенти, с цветя, с кучета. Най-обикновени украшения за стени, та да не стоят съвсем голи.
Роузи кимна и си представи картините, с които бяха отрупани лавините в заложната къща — венециански гондоли, купи с плодове, кучета, лисици. Прости украшения за стени, та да не стоят съвсем голи.
— Само че имаше и една друга… наричаше се… — Смръщи се, опитвайки се да си спомни името на картината. — Май се казваше „Де Сото гледа на запад“. На нея беше нарисуван изследовател с широкопола шапка, застанал на висока скала, а около него — няколко индианци. Той се взира над безкрайните гори в някаква огромна река. Сигурно е било Мисисипи. Но разбирате ли… работата беше там, че…
Тя ги изгледа смутено. Страните й пламтяха като божури, а усмивката й се беше стопила. Бинтованото й ухо се набиваше на очи и приличаше на причудлив аксесоар, неизвестно как прикрепен към главата й; Роузи се запита — за пореден път, откакто бе дошла в „Д и С“ — защо по света има толкова много лоши мъже. Какво им има? Дали им липсва нещо, или пък лошотията някак си им е вградена в мозъка, като дефект в паметта на компютър?
— Слушаме те, Синтия — подкани я Ана и се обърна към останалите — Няма да й се смеем, нали?
Жените поклатиха глави.
Синтия скръсти ръце зад гърба си като момиченце, което рецитира стихотворение пред целия клас, и продължи с необичайно тих глас:
— Ами, тогава ми се струваше, че реката наистина тече и това ми се виждаше ужасно необикновено. Картината висеше в стаята, където всеки четвъртък баща ми водеше заниманията на вечерното библейско училище; влизах там и бях в състояние да седя пред нея по цял час, че и повече — беше ми по-интересно и от телевизия. Гледах я как се движи… или по-скоро чаках да се раздвижи. Вече не си спомням как точно беше, била съм девет-десетгодишна. Помня само как си мислех, че ако наистина се движи, рано или късно по нея все ще мине я някой сал, я лодка или пък индианско кану и тогава ще разбера със сигурност. Само че един ден влязох в стаята и открих, че картината я няма. Просто беше изчезнала. Сигурно майка ми ме е видяла как седя пред нея и я гледам и нали знаете…
— Притеснила се е и я е махнала — довърши Роузи.
— А-ха, най-вероятно е я изхвърлила на боклука. Тогава бях хлапе. Но твоята картина ми напомня на нея, Роузи.
Пам заби нос в картината.
— Да, нищо чудно. Жената диша.
Всички се разсмяха.
— Не бе, нищо подобно… просто изглежда… някак старинна, като училищна картина… а и цветовете са толкова бледи. Като изключим облаците и дрехата на жената, всичко останало е някак белезникаво. Също като моята картина с Де Сото. Само реката беше ярка, другите неща бяха съвсем невзрачни. Но реката беше като от сребро и направо блестеше. Тя като че ли беше най-истинската част от цялата картина.
8
Джексън Полак (1912–1956) — американски художник, основоположник на абстрактния експресионизъм в Америка. — Б. пр.