„Страх ме е — всичко е съвършено ново и различно, страх ме е до смърт — повтаряше си Норман. — Сигурна ли съм в нещо? На какво да вярвам? Мога ли изобщо на нещо да вярвам?“
Съвсем-съвсем бавно прекоси огромната, постлана с теракотени плочи чакалня, като се вслушваше в екота на стъпките си и се стараеше да си представи как би изглеждало всичко това в очите на Роуз, какво би изпитала тя в същата ситуация. Хвърли бегъл поглед към хлапетата, облещели пред автоматите с електронни игри (в три часа през нощта на някои просто им се спеше, а на други очите им вече бяха червени), но после отново се съсредоточи върху центъра на чакалнята. Роуз забелязва телефонните кабини, но на кого да се обади? Няма приятели, няма роднини — няма дори леля в най-затънтената тексаска провинция или пък някъде из планините в Тенеси. Уплашена, поглежда към изхода, дори може би се колебае дали да не излезе навън и да потърси място, където да пренощува, да се скрие зад някоя врата от целия този огромен, объркан, безразличен, опасен нощен свят — благодарение па неговата банкова карта може да си позволи да плати нощувката — но така ли ще постъпи?
Норман се спря пред ескалатора, смръщи се и перефразира въпроса:
„Така ли ще постъпя!“
„Не. Няма. Първо, не искам да отсядам в мотел в три през нощта, а утре да ме изхвърлят още в дванадесет на обяд — нямам сметка. Мога да постоя тук и да си поопъна нервите още малко. Но това не е всичко — намирам се в непознат град, а до разсъмване остават два часа. Гледала съм какви ли не филми по телевизията, чела съм стотици криминалета, а и мъжът ми е полицай. Добре зная какво може да се случи на жена, която излиза сама по тъмно, тъй че по-добре да изчакам да съмне. Само че какво да правя дотогава? Как да си прекарам времето?“
Отговорът на въпроса дойде от собствения му стомах, който се разкъркори.
„Точно така. Трябва да хапна нещо. За последен път спирахме вчера в шест часа вечерта и вече съм доста гладна.“
Отсреща до гишето за билети имаше малко кафене и Норман се запъти натам, като прескачаше спящите скитници и се мъчеше а потисне желанието да срита в най-близката желязна пейка някоя и друга противна въшлива глава. Напоследък подобни желания го обземаха все по-често. Ненавиждаше бездомните хора — смяташе ги за ходещи кучешки лайна. Не можеше да понася сълзливите им оправдания и лъжите им, че са много болни. В този миг някакъв полузаспал тип се препъна в него и го попита дали не му се намират дребни. Норман едва успя да се удържи да не го сграбчи за ръката и да му свети маслото. Вместо това рече:
— Оставете ме на мира, моля ви.
Знаеше, че тя би казала точно това, и то по съвсем същия начин.
Отначало посегна към бекона и бърканите яйца на витрината, но после съобрази, че тя не яде такива неща, освен по негово настояване — понякога нарочно я принуждаваше да го прави (не че толкова го интересуваше с какво се храни, по-важното беше да е наясно кой командва парада — много по-важно). Наместо бекона избра студена каша, чаша скапано кафе и половин грейпфрут, който изглеждаше така, сякаш е бил докаран с „Мейфлауър“9. Храната го накара да се почувства по-добре и го поразсъни. Като приключи, инстинктивно посегна за цигара, попипа пакета в джоба на ризата, но после отпусна ръка. Роуз не пушеше и следователно на негово място не би копняла за цигара. След миг-два размисъл, както и очакваше, престана да му се пуши. Излезе от кафенето, застана насред чакалнята, подпъхвайки със свободната си ръка ризата в панталоните, и в този миг пред очите му се изпречи голям светлинен синьо-бял кръгъл надпис, в чиято периферия бе изписано „Информация“.
„Дали да отида? Да отида ли при будката под огромния успояващ надпис? Но какво изобщо ще търся там? Разбира се, че ще ида — къде другаде?“
Запъти се натам; отначало подмина будката, а после се върна и я заобиколи от другата страна, та да може внимателно да огледа човека вътре. Беше тънковрат юдей на около петдесет, на вид не по-опасен от Тъмпър, приятелчето на Бамби10. Четеше вестник „Правда“ и от време на време вдигаше глава, за да хвърли по някой и друг безцелен, блуждаещ поглед към чакалнята. Тъмпър несъмнено щеше да го забележи, ако Норман бе продължил да играе ролята на Роуз, само че той отново се бе превърнал в Норман — инспектор Даниълс в засада, което означаваше, че се бе разтворил в пейзажа. Бавно описваше плавни дъги зад будката (важното бе да не стои па едно място; на подобни места човек много не рискува да го забележат, ако непрекъснато се движи) тъй че спокойно да чува Тъмпър, но да остане извън полезрението му.