Щурците тихичко свиреха и я приспиваха. Дори улавяше дъха на трева — някакъв тръпчиво-сладък аромат, който й се струваше малко необичаен за май месец. Свързваше този дъх с косените ливади през август.
„Доскоро този парк изобщо не ухаеше на трева — сънено си помисли тя. — Това ли прави с теб любовта — или най-малкото, увлечението? Изостря сетивата ти и същевременно те побърква?“
Долови далечен грохот, който напомняше гръмотевица. Но това също й се стори странно, защото когато Бил я изпращаше, времето беше съвсем ясно — помнеше, че на връщане гледаше набето и с удивление откри колко много звезди се виждат въпреки яркооранжевите улични лампи.
Унасяше се, потъваше все по-дълбоко в последния си сън без сънища в предстоящите няколко дни и тъкмо преди тъмнината да я погълне, се запита: „Как така чувам щурчета и улавям дъха на трева? Прозорецът не е отворен, затворих го, преди да силегна. Затворих го съвсем плътно.“
ЧАСТ ПЕТА
ЩУРЧЕТА
1
Късно следобед в сряда Роузи прекрачи прага на „Хот Пот“ почти като насън. Поръча си чай и парче торта, седна до прозореца и започна бавно да се храни, без да отделя поглед от безспирния поток минувачи по улицата — по това време на деня повечето бяха чиновници, които се прибираха у дома след работа. Всъщност, откакто бе напуснала „Уайтстоун“, „Хот Пот“ съвсем не й беше на път, но тя без никакво колебание се бе запътила право натам — може би заради приятните часове, които бе прекарвала на това място с Пам на чаша чай след работа, или пък защото не й се искаше да изследва нови места — поне засега — а и заведението й беше познато и тук се чувстваше спокойна.
Привърши с четенето па „Октоподът“ около два следобед и тъкмо посягаше под масата за чантата си, когато Роуда Саймънс включи интеркома и попита:
— Роузи, искаш ли почивка, преди да започнем следващата книга?
Колко лесно се подреждаше всичко! Надяваше се да й възложат и другите три романа на Бел/Расин, дори предполагаше, че най-вероятно ще ги получи, но сега, когато вече знаеше със сигурност, изпитваше несравнимо облекчение.
Това обаче далеч не беше всичко. Като приключиха работа в четири часа — вече бяха записали две глави от краткия трилър „Убий всяко мое утре“, Роуда й предложи да слязат заедно до тоалетната.
— Знам, че ти звучи странно — обясни тя, — но умирам за цигара, а това е единственото място в цялата проклета сграда, където се осмелявам да пуша. В наши дни животът е толкова подъл, Роузи.
В тоалетната Роуда запали цигара „Капри“ и явно по навик се настани на порцелановия перваз между двете мивки. Кръстоса крака, замислено се загледа в другата жена и отбеляза:
— Така изглеждаш страхотно.
Роузи смутено попипа косата си. Прическата й беше плод на ненадейно хрумване, което снощи в един фризьорски салон бе осъществила срещу петдесет долара, невъзможна цена… но не можеше да не ги даде.
— Благодаря — отвърна.
— Роби ще ти предложи да подпишете договор, нали знаеш?
Тя се смръщи и поклати глава.
— Не, не зная. Какво говориш?
— Роби може и да ти прилича на господин Пенибегс15 и да ти се струва, че си изтеглила най-печелившата карта от „Общинската хазна“16, но трябва да имаш предвид, че е в този бизнес от 1975 година и знае колко си добра. Знае го много по-добре от теб самата. Но ти смяташ, че му дължиш много, нали?
— Зная, че му дължа много — упорито отвърна Роузи. Този разговор никак не й харесваше — напомняше й на Шекспировите пиеси, в които хората все забиват нож в гърба на приятелите си, а после се правят на много добродетелни и обясняват в пространни монолози, че било неизбежно.
— Не позволявай признателността да противоречи на личния ти интерес — каза Роуда и внимателно тръсна цигарата в мивката, а после пусна студената вода да отмие пепелта. — Не зная историята на твоя живот, а и не ме интересува. Обаче ти свърши „Октоподът“ само със сто и четири паузи, което е направо феноменално, а гласът ти е като на Елизабет Тейлър на млади години. Освен това ми е известно — защото ти е изписано на челото — че живееш сама, при това отскоро. Толкова си tabula rasa, че чак страх ме хваща. Знаеш ли какво означава това?
Роузи не бе съвсем сигурна точно какво е значението на този израз — може би нещо като „наивна“ — но нямаше намерение да се издава.
— Да, разбира се.
— Добре. И не ме разбирай погрешно, за Бога — не се опитвам да подлея вода на Роби, нито пък да си опека моята работа. Опитвам се да ти вдъхна кураж. А също и Роби, и Къртис — всички се опитваме. Само че Роб се опитва да вдъхне кураж и на портфейла си. Аудиокнигите са неразработено поле. Все едно сме в епохата на немите филми в киното. Разбираш ли какво се опитвам да кажа?
15
Символът на играта „Монопол“ — пухкаво човече с фрак и цилиндър, което размахва пачки пари и бастунче. — Б. пр.
16
В играта „Монопол“ — квадратче от игралната дъска. Като попадне на това квадратче, играчът „плаща“ или „получава“ определена сума. — Б. пр.