Отсреща се обадиха.
— Ало? — беше гласът, който вече чуваше в сънищата си.
— Здравей, Бил.
Това съвсем не беше нормалната височина на гласа й, дори не беше и шепот, съвсем не. Това бе дрезгав повей на шепот.
— Не ви чувам — извини се Бил. — Бихте ли говорили малко по-високо, госпожо?
Изобщо не искаше да говори по-високо — искаше да затвори телефона. Само че не можеше. Ако Ана е права, той също може да пострада — да пострада много тежко. В случай, че някой забележи, че той й е малко по-близък от останалите хора.
Прокашля се и опита отново:
— Бил? Роузи се обажда.
— Роузи! — викна той, в гласа му се долавяше задоволство. — Ей, как си?
Неподправената му, неприкрита радост само я накара да се чувства още по-зле — така, сякаш жива я режат на парчета.
— Не мога да изляза с теб в събота — бързо изрече тя. Сълзите вече се стичаха по лицето й, процеждайки се изпод клепачите като гадно горещо олио. — Не мога да излизам повече с теб. Трябва да съм била луда, да си помисля, че мога.
— Разбира се, че можеш! Божичко, Роузи! Какво говориш?
Паниката в гласа му — не гняв, както бе очаквала, а съвсем истинска паника — й причиняваше ужасна болка, но кой знае защо, смущението му я нараняваше още повече. Не можеше да го понесе.
— Не ми се обаждай и не идвай у пас — нареди му, а в същия миг с ужасяваща яснота пред очите й изплува образът на Норман, който стои в проливния дъжд на отсрещния тротоар пред нейния вход, яката на шлифера му е вдигната, а уличната лампа слабо осветява долната половина от лицето му — стърчи насред улицата, досущ като пъклените, безпощадни злодеи от романите на Ричард Расин.
— Роузи, не разбирам…
— Зная, но това е за твое добро. — Гласът й трепереше и всеки миг щеше да секне. — Просто стой настрана от мен, Бил.
Побърза да затвори, взря се за миг в слушалката и нададе пронизителен, мъчителен писък. С опакото на дланите си бутна апарата от скута си. Слушалката се плъзна и остана да лежи на пода, а долитащият от нея сигнал „свободно“ незнайно защо напомняше на Роузи за щурците в понеделник вечер. Изведнъж я обзе неистова непоносимост към този звук; имаше чувството, че ако го послуша още половин минута, главата й ще се разцепи на две. Изправи се, отиде до розетката, коленичи пред нея и измъкна щепсела. Опита се да се изправи, но не можеше да се държи на краката си. Седна на пода и остави сълзите да се стичат на воля. Нямаше никакъв избор.
Ала непрекъснато й повтаряше, че не е сигурна, че независимо от подозренията си и тя на свой ред не може да бъде сигурна. Но Роузи бе напълно уверена. Бил е Норман. Норман е в града, Норман е изгубил и последната капчица здрав разум, Норман е убил бившия съпруг на Ана Питър Слоуик, Норман я търси.
7
Пет пресечки по-надолу от витрината на „Хот Пот“, където само четири секунди по-рано щеше да се изправи лице в лице с жена си, Норман свърна в евтина дрогеря на име „Не повече от 5“. Мотото на магазина беше „Всички стоки под $5!“ То беше изписано под разкривена рисунка с образа на Ейбрахам Линкълн. Брадатото лице на Линкълн бе разтегнато в широка усмивка и той намигаше — според Норман Даниълс така доста приличаше на един тип, когото бе арестувал, защото удушил жена си и всичките си четири деца. В този магазин, който се намираше буквално на хвърлей място от заложната къща „Града на свободата“, той закупи необходимата му за днес маскировка — тъмни очила и бейзболна шапка с надпис „ЧИСОКС“ над козирката.
В резултат на десетгодишния си опит като полицай Норман бе стигнал до убеждението, че използването на маскировка е подходящо само в три случая: в шпионски филми, в разкази за Шерлок Холмс и на карнавал по случай Хелоуин. Маскировката е изключително безполезна през деня, когато гримът е просто най-обикновен грим, а дегизировката — нищо повече от най-обикновена дегизировка. А фустите от „Дъщери и сестри“ — бардак в стил Нова ера17, където, както накрая си бе признало приятелчето му Питър Слоуик, бе изпратило неговата непокорна Роуз — най-вероятно имат изключително развит нюх към всякакви хищници, които се навъртат около дупката им. За кучки като тях параноята е не просто начин на живот, а чиста проба висока степен на технологично развитие.
Шапката и очилата щяха да му свършат идеална работа — привечер възнамеряваше единствено да проведе „малко рекет“, както се изразяваше първият му сътрудник, детектив Гордън Сатъруейт. Освен това Гордън умираше най-ненадейно да сграбчи младия си помощник и да обяви, че е време да си поиграят — според неговите думи — на „старата слушалка“. Детективът беше тлъст, миризлив мърльо с кафяви зъби, който дъвчеше тютюн, и Норман започна да го презира от мига, в който видя за пръв път. Работеше като полицай от двадесет и шест години, беше следовател от деветнадесет, но нямаше никакъв усет към работата. За разлика от Норман, който не харесваше работата си, ненавиждаше откачалките, с които трябваше да се занимава (и дори да си сътрудничи при изпълнението на секретни задачи), но имаше усет, който с течение на годините се бе оказал безценен. Именно той бе решаващ в случая, благодарение на който го повишиха, и който го превърна — макар и съвсем за кратко — в златното момче на пресата. В това разследване, както и в повечето следствия, свързани с организираната престъпност, настъпваше момент, когато следата се изгубваше в плетеница от пътечки и детективите не знаеха накъде да продължат, разликата в случая с наркотиците беше, че за пръв път в цялата си кариера Норман Даниълс ръководеше разследването и когато логиката започна да му изневерява, направи онова, което повечето ченгета не можеха или не смееха да сторят — превключи на интуиция и залагайки на нея цялото си бъдеще, се впусна в безстрашни и непоколебими ходове.
17
Движение „Нова ера“ (New Age Movement) — популяризира спиритуални и мистични идел, начин на живот, практики, възникнало през 80-те години във Великобритания и Америка. Много от членовете на Фундаменталистката християнска църква в Съединените щати са силно настроени срещу него, смятайки, че е подклаждано от Сатаната. — Б. пр.