Нещо я побутна над лакътя и Роузи изписка. Обърна се и срещна невинните кафяви очи на понито. В небето изтрещя гръмотевица.
До кокетната каручка, в която беше впрегнато кончето, стоеше някаква жена. Тя бе облечена в многопластова червена дреха. Роклята стигаше до земята, но бе прозрачна почти като паяжина — изпод изкусно надиплените фусти се забелязваха топлите отблясъци на шоколадена кожа. Светкавица раздра небето и на светлината й Роузи видя същата сянка, която бе забелязала, когато се прибра след вечерята с Бил в „Кухнята на татко“ — сянката, която каручката хвърляше върху тревата и издигащата се край нея сянка на жена.
— Не се тревожи — каза жената с червената дреха. — Радамант е най-малката ти грижа. Той хрупа само трева и детелина. Иска малко да те подуши.
Изведнъж Роузи бе изпълнена с безкрайно облекчение — това бе жената, която Норман винаги наричаше (с отсенка на докачливо огорчение) „оная дълга рижа фуста“. Това бе Уенди Яроу, но Уенди бе мъртва и значи това е само сън, q.e.d.20. Независимо от това колко истинско й се струва всичко и колко реалистични са детайлите (например влажното петно от любопитната муцуна на понито), това бе сън.
„Разбира се, че е сън — рече си тя. — Никой не влиза в картини, Роузи.“
Но това заключение изобщо не й се стори убедително, за разлика от предположението, че жената с каручката бе всъщност Уенди Яроу, която отдавна не бе сред живите.
Отново се изви вятър и донесе далечния плач на дете. Роузи забеляза и нещо друго — на седалката на каручката бе поставена огромна кошница от зелен папур. Дръжката бе украсена с копринени панделки, а във всеки ъгъл бе вързана по една копринена фльонга. От единия край се подаваше крайчецът на розово одеялце, което явно бе тъкано на ръка.
— Роузи.
Гласът бе нисък и примамливо дрезгав. Въпреки това по гърба й полазиха тръпки. В гласа имаше нещо нередно, което като че само жена би могла да долови — ако мъж чуе такъв глас, започва да мисли само за секс. Но в гласа все пак имаше нещо нередно. Нещо много нередно.
— Роузи — отново я повика той и младата жена изведнъж проумя — гласът сякаш се опитваше да имитира човешкия. Сякаш се мъчеше да си спомни как да прозвучи като човешки глас.
— Не я гледай в лицето момиче — каза жената с червената дреха. В думите й се долавяше тревога. — Туй не е за такива като теб.
— А, не, аз и не искам. Искам да си вървя у дома — отвърна Роузи.
— Не те виня, но вече е твърде късно — отбеляза другата и поглади шията на понито. Тъмните й очи излъчваха тъга, а устните й бяха плътно стиснати. — И не я докосвай. Не ти мисли злото, но вече не се владее добре. — Тя почука челото си с пръст. Роузи се извърна неохотно към жената с хитона и пристъпи напред. Бе очарована от тъканта на гърба, заголеното рамо и шията й. Кожата й бе по-фина от сърма. Но по-нагоре по шията й…
Не беше сигурна от какво са причинени сивкавите петна, които се виждаха изпод косите й, а и не мислеше, че държи да узнае. Отначало й хрумна, че сигурно са следи от ухапване, но не приличаха много на белези от зъби. Тя добре познаваше белезите от ухапване. Дали пък другата не е болна от проказа. Или от нещо още по-страшно? От нещо заразно може би?
— Роузи — за трети път я повика медният дрезгав глас, в който звучаха такива нотки, че на нея й се приискваше да се разпищи точно както от усмивката на Норман.
„Тази жена е луда. Всички останали нередности — разни петна по кожата — са от второстепенно значение. Тя е луда.“
Блесна светкавица. Изтрещя гръмотевица. А с капризния порив на вятъра, който се изви откъм порутения храм, долетя далечният плач па пеленаче.
— Коя си ти? — попита тя. — Коя си ти и защо съм тук?
В отговор жената протегна дясната си ръка и й показа побелял стар кръгъл белег, скрит във свивката на ръката, и отбеляза със сладкия си пресипнал глас:
— Тази рана кървя доста, а после се възпали.
Роузи протегна ръка. Имаше абсолютно същия белег, само че на другата ръка. Осени я ужасяващо откритие — ако тя облече късия тъмночервен хитон, би оставила открито дясното, а не лявото си рамо, освен това би пристегнала гривната над левия, а не над десния си лакът.
Жената на хълма е неин огледален образ.
Жената на хълма е…
— Ти си мен, нали? — попита Роузи. А когато жената с плитката се поотмести, допълни с писклив разтреперан глас: — Не се обръщай, не искам да те виждам!
— Не подскачай толкова — търпеливо отвърна Роуз Мадър със странен тон. — Ти наистина си Роузи, и си Роузи Истинска. Не забравяй това, дори когато забравиш всичко останало. И помни още нещо — аз възмездявам. Каквото и да направиш за мен, ще ти отвърна със същото. Затова се срещнахме. Това е нашето равновесие. Нашето ка.