С грамадния си меч пан Лонгинус им изглеждаше като някакво свръхестествено същество.
И както два ожесточено нападани от кучета тъмни вълка се обръщат и показват белите си зъби, а псетата скимтят отдалече и не смеят да се хвърлят върху тях, така и нашите рицари се обръщаха няколко пъти и винаги предните преследвачи се спираха на място. Само веднъж един, очевидно по-смел, налетя въз тях с коса в ръка, но пан Михал скочи като дива котка към него и го усмърти. Останалите зачакаха другарите си, които се приближаваха тичешком в гъста маса.
Но и редиците на рицарите идваха все по-близко, а пан Заглоба летеше със сабя над главата и викаше с нечовешки глас:
— Бий! Убивай!
Ненадейно от окопите се чу гърмеж и гранатата захихика като кукумявка, очерта червена дъга по небето и падна в гъстата навалица; след нея втора, трета, десета. Изглежда, битката започваше отново.
Преди обсадата на Збараж казаците не познаваха тоя вид гранати и най-много се бояха от тях, защото ги смятаха за магия на Ярема. Затова множеството в миг се спря, после се раздели на две, а едновременно се пръснаха и гранатите и вселиха страх, смърт и унищожение.
— Спасявайте се! Спасявайте се! — разнесоха се ужасени гласове. И всичко живо се пръсна, а в това време пан Лонгинус и малкият рицар се вляха в спасителните редове на хусарите.
Заглоба се хвърляше ту на шията на единия, ту на другия и ги целуваше по бузите и очите. Радостта го задавяше, но той я потискаше, за да не се издаде, че има меко сърце, и викаше:
— Ах, затри такива! Не бих казал, че ви обичам, но се страхувах за вас! Да бяха ви пречукали! Толкова ли разбирате от службата, та оставате назад? Заслужавате с коне да ви влачат за краката по плаца. Пръв ще кажа на княза да ви измисли роенат123. Сега да вървим да спим. Хвала Богу и за това! Имаха щастие тия кучета, че избягаха поради гранатите, иначе щях да ги насека като зеле. По-добре да се бия, а не да гледам спокойно как гинат познати. Днес трябва да си пийнем. Хвала Богу и за това! Мислех вече, че утре и на двама ви ще запеем реквием124. Но съжалявам, че не се сблъсках с тях, ръката ме сърби страшно, при все че в скривалищата им дадох да разберат.
Петдесет и девета глава
Все пак трябваше да се правят нови валове и да се обхване станът, за да се неутрализират земните укрепления на казаците и да се улесни отбраната с намалени сили. Но и казаците също не бездействаха. В тъмната нощ във вторник срещу сряда те се приближиха тихо и издигнаха около стана втори вал, много по-висок. Оттам на разсъмване, като извикаха всички в един глас, веднага започнаха да стрелят и стреляха цели четири дни и четири нощи. Двете страни си нанесоха големи щети една на друга, защото в стрелбата се съревноваваха най-добрите им стрелци.
От време на време грамадни маси казаци и селяни се вдигаха в атака, но не стигаха до валовете, а само престрелката ставаше все по-гореща. Неприятелят, който разполагаше с грамадни сили, сменяше бойните части, едни изпращаше на почивка, а други вкарваше в боя. Но в полския стан нямаше резервни войници: едни и същи хора трябваше да стрелят, всеки миг да се хвърлят в отбрана, заплашени от атаките, да погребват убитите, да копаят кладенци и да насипват по-високо валовете, за да имат по-добро прикритие. Спяха или по-скоро дремеха при валовете под огъня и куршумите, които се сипеха толкова гъсто, че всяка сутрин можеха спокойно да се метат от плаца. В продължение на четири дни никой не съблече дрехите си, които гизнеха на дъжда, съхнеха на слънце, сгорещяваха през деня, изстудяваха нощем — в продължение на четири дни никой не сложи топла храна в устата си. Пиеха водка, като сипваха в нея барут, за да бъде по-силна, гризяха сухари и късаха със зъби сухото пушено месо, а всичко това сред дим, гърмежи, свирене на куршуми и грохот на оръдия.
И „се смяташе за нищо, ако те улучат в главата или в страните“. Войникът завързваше с мръсен парцал кървавата си глава и продължаваше да се бие. Чудни бяха тия хора: с изпокъсани куртки и ръждясали брони, със строшени пушки в ръка, с червени от безсъние очи, но вечно бдителни, винаги в настроение, денем и нощем, при дъжд и хубаво време, винаги готови за бой.
Войникът се беше влюбил в своя вожд, в опасностите, в атаките, в раните и смъртта. Някаква героична екзалтация беше обхванала душите; сърцата станаха самонадеяни, умовете „затвърдяха“. Ужасът се превърна в удоволствие. Хоронгвите се надпреварваха в службата, в издръжливостта на глад, безсъние, труд, в храбростта и упоритостта. Стигна се дотам, че беше мъчно да удържат войниците на валовете, защото не се задоволяваха с отбрана, а искаха да се хвърлят срещу неприятеля, както побеснели от глад вълци се хвърлят върху кошара с овце. Във всички полкове цареше някаква дива веселост. Ако някой би споменал за предаване, в миг щеше да бъде разкъсан на парчета. „Тук искаме да умрем!“ — повтаряха всички уста.