— По-скоро ще дойде кралят, а не гладът — ние току-що си избърсахме устата от вкусната гозба.
— А свършат ли ни се вивендите, ще потърсим във вашите обози — каза Заглоба, подпрял ръце на хълбоците.
— Да даде Бог бащицата Зачвилиховски да изкопчи нещо от нашия хетман, че не изкопчи ли, тая вечер тръгваме в атака.
— И на нас вече ни дотегна.
— Ханът ви заяви, че всички ще бъдете „кесим“125.
— А нашият княз обеща на хана да му върже брадата за опашката на своя кон.
— Той е магьосник, но няма да може.
— По-добре да бяхте тръгнали с нашия княз срещу неверните, а не да вдигате ръка против властта.
— С вашия княз… Хм! Добре би било.
— Тогава защо се бунтувате? Ще дойде кралят, трябва да се страхувате от краля. Княз Ярема също ви беше като баща…
— Такъв баща е той, каквато майка е смъртта. Чумата не е уморила толкова добри молойци.
— Той ще стане и по-лош: не го познавате още.
— Ние и не искаме да го знаем. У нас по-старите казват, че види ли го казак с очите си, писано му е да мре.
— И с Хмелницки ще бъде така.
— Бог знае какво ще бъде. Едно е вярно — че двамата не могат да живеят на белия свят. Нашият бащица също казва, че ако вие му дадете Ярема, ще ви пусне по живо по здраво и заедно с всички нас ще се поклони пред краля.
Тук войниците започнаха да сумтят, да мръщят вежди и да скърцат със зъби.
— Млъкнете, да не грабнем сабите!
— Сърдете се, ляхи! — казваха казаците. — Но ще бъдете „кесим“.
И така разговаряха те, понякога приятелски, а понякога със заплахи, които неволно избухваха като гръмотевици. След пладне пан Зачвилиховски се върна в стана. Преговори не бяха се състояли и до примирие не се бе стигнало. Хмелницки поставяше чудовищни искания: да му бъдат предадени князът и хоронжи Конецполски. После започнал да изброява неправдите спрямо запорожките войски и да убеждава пан Зачвилиховски да остане при него завинаги. При тия думи старият рицар пламнал, скочил и си заминал. Вечерта последва атака, отблъсната с много кръв. В продължение на два часа целият стан беше в огън. Казаците не само бяха отблъснати от валовете, но пехотата превзе първите окопи, разнебити бойниците, прикритията и отново изгори четиринайсет дървени кули. Тая нощ Хмелницки се закле пред хана, че няма да отстъпи, докато има макар един жив човек в полския стан.
На другия ден призори започна нова стрелба, окопаване във валовете и битка през целия ден с тояги, коси, оберъчки, саби, камъни и буци пръст. Вчерашните приятелски чувства и съжаления за проливаната християнска кръв отстъпиха място на още по-голяма ожесточеност. От сутринта ръмеше дъжд. Тоя ден на войниците бе дадена по половин дажба, срещу което пан Заглоба мърмореше силно, но, общо взето, празните стомаси удвоиха ожесточеността на рицарите. Те се заклеваха да паднат един върху друг, но да не се предадат до последния дъх. Вечерта донесе нови атаки — на казаци, преоблечени като турци, но тия атаки траеха по-кратко. Настана нощ, пълна с шум и викове, „много гореща“. Стрелбата не престана нито за миг. Обиждаха се взаимно; биеха се на групи и единично. Пан Лонгинус излизаше за двубой, но никой не искаше да се изправи насреща — само отдалеко стреляха по него. Обаче с голяма слава се покриха пан Стемповски и пан Володийовски, който в двубой съсече славния единоборец Дудар.
Най-сетне излизаше и пан Заглоба, но само на единоборство с език. „След като убих Бурлай — казваше той, — не мога да се бия с когото и да било!“ В словоборството той не намери равен на себе си между казаците и ги докарваше до отчаяние, когато, покрит добре с блани, викаше сякаш изпод земята с гръмлив глас:
— Стойте тук, простаци, при Збараж, а там литовската войска върви надолу по течението на Днепър. Отива да се поклони на вашите жени и моми. Идната пролет ще намерите множество малки литовчета по къщите си, ако изобщо намерите къщите си.
Това беше истина. Литовската войска действително вървеше под предводителството на Раджвил надолу по Днепър, като палеше, унищожаваше и оставяше зад себе си само земя и вода. Казаците знаеха това и изпадаха в ярост, а в отговор изпращаха такъв град от куршуми срещу пан Заглоба, сякаш някой изсипваше круши. Но пан Заглоба пазеше добре главата си зад бланите и отново викаше:
— Не улучихте, кучешки души, а аз улучих Бурлай. Сам съм тук! На дуел елате с мене! Познавате ме! Ето тук, тук, простаци, стреляйте, докато сте свободни, защото наесен ще пощите татарчетата в Крим или насипи ще вдигате край Днепър. Ха, здравейте! Здравейте! Цял грош давам за главата на вашия Хмел! Нека някой го удари по муцуната — от Заглоба! Чувате ли? Е, какво, смръдльовци? Малко ли ваши мърши вече лежат по полето? Миришете на умрели кучета! Чумата поръча да ви поздравя! Хайде при вилите, при плуговете, нехранимайковци, при ладиите! Вишни и сол да карате по реката, а не тук да ни създавате ядове!