След нови десет дни стрелба и атаки за пръв път беше настанала тишина и спокойствие. От близките, едва на трийсет крачки, казашки окопи се чуваха подвиквания, ругатни и обикновен шум. Изглежда, че неприятелят в желанието си да умори обсадените сам се беше уморил. Само тук-таме във вражеския стан се мяркаше огън, прикриван с блани, от едно място долиташе приятен, тих глас на лира, на която свиреше някакъв казак; далече в татарския стан цвилеха коне, а по валовете от време на време се чуваха гласовете на стражата.
Бронираните княжески хоронгви бяха тая нощ на пехотна служба в стана, затова пан Скшетуски, пан Подбипента, малкият рицар и пан Заглоба се намираха в окопа и си шепнеха тихо помежду си. Когато спираше разговорът, те се вслушваха в шума на дъжда, чиито капки плющяха в рова с вода. Скшетуски каза:
— Странно ми изглежда това спокойствие. Ушите ми така свикнаха с грохота и врявата, че от тишината сега ми звъни в тях. Дано само in hoc silensio126 да не се крие някаква измяна.
— Откак съм на половин дажба, всичко ми е безразлично! — измърмори мрачно Заглоба. — Три неща са необходими за моята смелост, а това са: да се нахраня добре, да се напия добре и да се наспя. И най-хубавият ремък, ако не се маже, ще изсъхне и ще се напука. Какво остава тогава, ако човек на всичко отгоре кисне като коноп във вода? Дъждът ни мокри, а казаците ни мъчат, как тогава да не пада паздер от нас? Приятно положение: едно хлебче вече струва цял дукат, а ока водка — пет. Тая смрадлива вода и куче няма да я близне, вече и кладенците вонят на мърша, а на мене страшно ми се пие, както и на ботушите ми, които са отворили уста като риби.
— Но ботушите на ваша милост пият и вода, без да се мръщят — каза пан Володийовски.
— Я мълчи, пане Михал! Ти не си по-голям от синигер и с едно просено зърно можеш да се нахраниш, а с напръстник да се напиеш. Но аз, слава Богу, не съм толкова нежен и мен кокошка не ме е изровила от пясъка, а ме е родила жена — затова имам нужда да ям и да пия като човек, а не като бръмбар. А понеже от пладне в устата ми няма нищо освен слюнка, и шегите ти не ми харесват.
И пан Заглоба започна да сумти гневно, а пан Михал сложи ръце на кръста и заговори така:
— Тук на бедрото си имам една манерка, взех я днес от един казак, но щом мене ме е изровила кокошка от пясъка, мисля, че и водката от такава нищожна личност няма да се услади на ваша милост. Заповядай, Ян! — каза той, като се обърна към Скшетуски.
— Дай, че ми е студено! — отвърна Скшетуски.
— Пий и дай на пан Лонгинус.
— Ех, че лукав човек си ти, пане Михал — каза Заглоба, — но си мъж на място и себе си лишаваш, за да дадеш на другите. Да живеят тия кокошки, дето изравят от пясъка войници като тебе — но на тоя свят надали има такива кокошки и не за тебе мислех, когато го казах.
— Тогава вземи, ваша милост, от пан Подбипента — не искам да бъдеш ощетен — каза пан Михал.
— Какво правиш, ваша милост? Остави и на мене! — викна уплашен Заглоба, като гледаше литовеца как пие. — Защо вдигаш глава чак толкова? Дано така да ти остане вече! Много са ти дълги червата, няма да ги напълниш лесно. Налива като в кухо дърво! Дано те татари посекат!
— Едва сръбнах — каза пан Лонгинус и подаде манерката.
Пан Заглоба я навири хубаво и я изпразни до дъно; след това изпръхтя и рече:
— Цялата ни надежда е в това: ако някога свърши нашата беда и Бог е рекъл да излезем здрави и читави от сегашното положение, ще си наваксаме за всичко. Сигурно ще ни измислят някакъв хляб127. Свещеник Жабковски знае добре да си хапва, но аз ще го натикам в кози рог.
— А какви verba veritatis128 чухте днес със свещеник Жабковски от Муховецки? — попита пан Михал.
— Тихо! — каза Скшетуски. — Някой се приближава от плаца. Замлъкнаха и ненадейно една тъмна фигура се изправи пред тях и попита със снишен глас:
— Бдите ли?
— Бдим, ваше княжеско височество — каза Скшетуски, като застана мирно.
— Внимавайте много. Това спокойствие вещае нещо лошо.
И князът отмина нататък да провери дали някъде сънят не е надмогнал уморените войници. Пан Лонгинус скръсти ръце като за молитва.