— Нима трябва да остана тук като затворница? — питаше тя със стон. — Какво съм ти направила, ваша милост, та ме преследваш като зла веда24?
Казакът вдигна глава и заговори толкова тихо, че едва можеше да се чуе:
— Не зная какво си ми направила ти, но знам, че ако аз съм за тебе зла веда, и ти си зла веда за мене. Ако не бях те обикнал, щях да бъда волен като вятъра в полето и сърцето ми свободно, и душата ми свободна, и славен като Конашевич-Сагайдачний. Твоята хубост е моето нещастие, твоите очи са моето нещастие, нито свободата ми е мила, нито славата казашка! Какво бях аз, хубавице, докато ти не порасна и от дете не стана панна! Веднъж превзех една галера с най-хубави момичета, които караха на султана — но никоя не завладя сърцето ми. Поиграха си братята казаци с тях, а после заповядах на всяка да сложат камък на шията и във водата. От никого не се страхувах — война срещу неверните водех и плячка вземах — и както княз в замък, така бях аз в степта. А днес какво? Ето, седя тук и като роб добра дума прося от тебе, а да я изпрося не мога — и не съм я чул никога, дори когато братовчедите ти и стринка ти те сватосваха за мене. Ой, да беше ти, девойко, друга към мене, да беше ти друга, нямаше да стане това, което се случи, нямаше да избия аз твоите роднини, нямаше да се побратимя с бунта и селяните, но заради тебе си загубих ума. Ти би ме завела, където поискаш. Аз бих дал кръвта си за тебе, душата си бих дал. Сега целият съм изцапан с шляхтишка кръв, а по-рано само татарите биех и на тебе плячка докарвах — за да ходиш ти в злато и скъпоценности като херувим Божи. Защо ти не ме обичаше тогава? Ой, тежко, ой, тежко! Мъка ми е на сърцето. Нито с тебе мога да живея, нито без тебе, нито далеко, нито близко, нито в планина, нито в долина, гълъбице моя, сърчице ти мое! Прости ми, че дойдох за тебе в Розлоги по казашки, със сабя и огън, но аз бях пиян от гняв срещу князете и водка по пътя бях пил — разбойник нещастен. А после, когато ти ми избяга, просто виех като псе и раните ме боляха, и не исках да ям, и майката смърт молех да ме вземе. А ти искаш сега да те върна и отново да те загубя — гълъбице моя, сърчице ти мое!
Богун замлъкна, защото гласът му се пресече в гърлото и излезе като стон, а лицето на Елена ту се зачервяваше, ту бледнееше. Колкото повече думите на бунтовническия главатар изразяваха безкрайна любов, толкова по-голяма пропаст се отваряше пред девойката — пропаст без дъно, без надежда за спасение.
А казакът почина малко, овладя се и така продължи да говори:
— Кажи какво искаш. Ето, гледай как е украсена тази стая. Това е мое, това е плячка от Бар. На шест коня го донесох за тебе. Кажи какво искаш — жълто злато, блестящи дрехи, искрометни скъпоценности, покорни роби. Аз съм богат, имам достатъчно свое, а и Хмелницки няма да се поскъпи да ми даде имот, и Кривонос няма да се поскъпи, ти ще бъдеш като княгиня Вишньовецка, замъци ще превзема за теб, половин Украйна ще ти подаря. Защото макар да съм казак, а не шляхтич, аз съм атаман с бунчук, десет хиляди молойци са под мое командване — повече, отколкото има княз Ярема. Кажи, каквото искаш, само не бягай от мене. Само остани с мене, гълъбице, и ме обикни.
Княгинята се повдигна съвсем бледа върху възглавниците. Но сладкото й чудно лице изразяваше толкова несломима воля, гордост и сила, че тая гълъбица в тоя миг приличаше повече на орлица.
— Ако ваша милост чакаш моя отговор — каза тя, — тогава знай, че дори да ми предстои цял век да пъшкам под твое робство, никога, никога няма да те обикна, кълна се в Бога!
Богун се бори някое време със себе си.
— Ти не ми говори такива неща! — каза той с хриплив глас.
— А ти не ми говори за своята любов, защото това за мене е срам, яд и обида. Аз не съм за тебе.
Богун стана.
— А за кого си ти, княгиньо Курцевич? Чия щеше да бъдеш ти в Бар, ако не бях аз?
— Който спасява живота ми, за да ме опозори и да ме хвърли в робство, той е мой враг, а не приятел.
— Ти да не смяташ, че селяните щяха да те убият? Страшно е да се помисли!…
— Ножът щеше да ме убие, но ти ми го изтръгна!
— И няма да ти го дам, защото трябва да бъдеш моя — избухна казакът.
— Никога! По-добре смърт!
— Трябва и ще бъдеш.
24
Веда в славянската митология и българския фолклор е женско същество от рода на самодивите и русалките, което броди нощем и причинява зло на хората. — Бел. elemag_an